НЯКОИ ОСОБЕНОСТИ ОТ СТРАНДЖАНСКИЯ ЛОВ НА ВОДОПЛАВАЩИ ПТИЦИ И ЕДЪР ДИВЕЧ!

Жоро имаше една мечта – още от съвсем малък. Мечтаеше да стане прочут ловец!

            Често, даже и на сън, се виждаше как тежко върви, обкичен с дивеч по колана, гордо оглеждащ възхищението и завистта на колегите си и цялото село. Тези сладки, мъчително тръпчиви копнежи, го караха да няма търпение да порасне, за да може да се запише в ловната дружина.

            Темите за успехите и провалите на нейните членове, бяха поводи за дълги, напоителни обсъждания в селския ресторант, където около начервената печка, на чаша вино и домашен суджук, се разказваха най-невероятните ловни подвизи! Това запленяваше душата му и рисуваше пред очите картините, за които стана дума.

            Селото беше сгушено в пазвите на Странджа планина, в близост до морския бряг. Често наблюдаваше ятата диви патици, прелитащи високо горе, поели дългия път към Египет. Слънчевите лъчи караха перата им да преливат в чудна хармония – приличаха на пръски от четката на художник по небесното платно.

            Когато дойдеше зимата, започваха набезите на вълците, лисиците и чакалите, слизащи опасно близо до селата и кошарите. Не случайно ловците в този край бяха на такава почит – на тях се разчиташе да опазят все по-оредяващите стада домашни животни, сърните и елените. Често, когато слънцето изгрееше  над този южен край, се виждаха следите на дивите прасета, някои от които достигаха гигантски размери. Тук беше запазена традицията и домашните да се извеждат свободно из необятните Странджански поляни, където на воля преяждаха от накапалите като килим жълъди от вековните дъбове. Те се родееха с дивите си събратя – гъстата им четина, издължените зурли и тела. Сходна беше и бързината им – като светкавици проблясваха из трънливите храсталаци на горите.

            Често пъти, баща му, след като пийнеше от тежкото червено вино, което наливаха от старото лозе, обичаше да казва: - Проклетите свинки – не може и един тас-кебап да се направи от тях! Растат само на дължина!

            Вярно си беше – местната полудива порода не натрупваше мазнина.

            Всички тези наблюдения, начина му на живот, сякаш го откъсваха от света, който го заобикаляше. За разлика от много свои връстници, той не чувстваше необходимостта да търси нови хоризонти, отвъд родната Странджа. Така Жоро растеше с грижите за голямата им ферма, свободата да зависиш само от себе си и изобилието от натуралното стопанство.

           

            Веселбата по случай вземането на ловен билет течеше с пълна сила. Вече се пееха Странджански песни – сега вървеше „Ясен месец”, пълнеща сърцата с гордост.

            Настъпи сюблимният момент – дядо му Атанас, напет на своите 70 години, загрят от хубавото вино, стана и пред всички извика Жоро при себе си. Полека, лека разговорите стихнаха.

-          Ето, моето момче, предавам тази семейна реликва – на светлината извадената

от калъфа елегантна ловна пушка „Берета”, матово проблесна с дългите си цеви. На излъскания приклад се открояваше сребърната инкрустация.

            Сърцето му лудо задумка. Много пъти беше виждал това великолепно оръжие! Но дори и баща му нямаше право да я пипа – стреляше си с неговата „Ижевка”. Сега тържествено я получаваше той! С пресъхнало гърло не можа да каже нищо – само се наведе и целуна ръка!

            Всички викнаха – пожелаваха много ловна сполука и слава! Празника продължи до късно – дълго из селото се чуваха гърмежи.

            Приемането му в редиците на известната с многото медали и трофеи ловна дружина, сякаш го караше да се чувства по-висок!

            Вече вървеше по-бавно, започна да отмерва думите си – всичко до тук и притежанието на великолепното оръжие, го правеха нов човек. Селото им не беше малко – близостта до морето, семейните хотели, които осигуряваха допълнителен доход, задържаха много от младите тук – така живота изглеждаше подреден и ясен.

            Съученичката от гимназията Куда, още от ученическите времена, много обичаше да я изпраща вечер до квартирата й в центъра на Бургас. Сега това се повтаряше и на село, където тя се върна, след като завърши института по Туризъм. Въртеше хотела, управляваше тракторите на баща си, беше организирала и конни екскурзии по крайбрежието и до манастирите в планината.

            Беше адски амбициозна и притискайки се в него преди да се разделят, му шепнеше:

-          Жоре, трябва да им покажеш какво можеш! Ти си най-добрия – такъв те

искам и до сватбата трябва да имаш глигите на Черния водач!

            Главата му тежеше от всичките й напътствия и заръки. Но вече беше решено – щяха да вдигат тежка сватба през зимата. Родовете се бяха договорили – строеше се нова луксозна къща, за да ги отделят!

            Начертаните коловози го водеха и той вървеше по тях, със сляпата увереност, че така трябва.

            Черният водач беше легендарен глиган, тежащ около 300 килограма и водещ стадото си в пълно подчинение, вече няколко години. Многократно бяха се мъчили да го свалят – никога не им се отдаде. Идваха ловци и от чужбина, примамени от легендите за него и жадуващи да се сдобият с главата му. Дългите 30 см глиги, бяха неговото страшно оръжие и мечта за всеки уважаващ себе си ловец. Имаше случай, в който разярения глиган беше убил 3 вълка и ранявайки тежко няколко други, бе разпилял най-голямата глутница в Странджа, минаха границата от Турция. Тогава се бяха чули гласове в негова защита, нали ги беше отървал от вълчата напаст! Но след като в продължение на две години стадото му не остави неозорана нива с картофи и царевица и не унищожи всичко, селското „обществено” мнение се обърна.

            Такива бяха перспективите в най-близко бъдеще за Жоро и той сериозно се готвеше за обстрела.

            Есента настъпваше – постепенно дъбовите гори, покрили заоблените чела на планината, пламнаха в багрите на златото и охрата.

            Наближаваше времето за първия сериозен ловен излет. Подготовката вървеше с пълен ход – снаряжението подготвено, 12 калибровата красавица беше лъсната до последния детайл. Доставиха се най-добрите патрони. От Италия един братовчед шофьор на камион, донесе специална свирка „Балина” за примамване на патици.

             Гюмето, изградено стабилно, направо си беше малка къща с три стаи. Стъпило на специалната площадка в средата на микроязовира, осигуряваше прекрасно наблюдение във всички посоки. Лодката, привързана, не се виждаше. Цялото покрито със слама, не даваше вид, че в него се е спотаила смъртта, гледаща през амбразурите от тъмните дула.

            Чакането беше дълго – печката топлеше приятно и това отпускаше. Жоро не усети как е задрямал – сепна го крякането на завързаните за единия плавник мюрета /патици/, уловени с много усилия и вдигащи врява във водата около гюмето. Задачата им бе да свалят ятото долу. Тогава идваше техния ред. Всички трескаво се заприготвяха. Виждаше се вече как редицата започна да се завърта и снишава към водата. От напрежение дланите му се изпотиха. Едва удържаше двуцевката – сякаш беше от олово.

             - Сега! – старшия лова, бай Драгни даде знака. Залповете разцепиха крякането на мюретата и ятото.

            Жоро закъсня – в желанието си да бъде пръв, бе забравил да запъне петлетата на ударниците. Докато го направи, вече се чуваше как във водата падат ударените патици от колегите му! Неговите два изстрела прозвучаха самотно! В пълната тишина, която наспъпи и през дима, който се разсейваше – над водата нищо не се движеше – и двете мюрета бяха убити!

            Той усети, как в главата му започнаха да бият камбани. Беше нанесъл непоправима щета за дружината – дивите патици много трудно биваха улавяни живи – правеха се специални капани с мрежи, свиреха, за да ги накарат да кацнат и да отидат до изкуствения партньор, имитиращ досущ истинския.

            Нямаше какво да каже – заприбираха раниците, загасиха печката и прибраха „улова” с лодката.

           

            Измина седмица – вече беше паднал първия слаб сняг, предвещаващ многото празници. Най-накрая се престраши да излезе към центъра на селото. На няколко пъти се свързваха с Куда по телефона, но тя все намираше повод да не се видят.

            В пълното безветрие струите дим от комините се издигаха право нагоре, там откъдето бяха дошли и патиците.

            Щом влезе в кръчмата, всички глави се обърнаха към него! Това не беше големия град, където анонимността дава възможност нещата бързо да отшумяват. На село подобни събития се помнеха дълго – с човека вървеше и приказката! В краен случай, Жоро не беше направил нищо нарочно, това беше ясно! Все пак приятели бяха, поканиха го на масата – чукнаха се за здраве, и поприказваха за общите неща. Малко му олекна, на връщане мина покрай къщата на Куда.

            Поканиха го вътре – гледаха се известно време, дойдоха и близките й. Куда, седнала до него на дивана се разрева – като всяко селско момиче, независимо от лустрото получено от образованието, силно се влияеше от общественото мнение.

-          Добре де, нали не съм убил човек? Какво толкова фатално е станало? Ще

компенсирам дружинката – ще дам един тон фураж за хранилките през зимата. Сигурен беше, че това обещание още на другия ден щеше да се разпространи. Един тон концентриран фураж беше сериозно дарение – от горското стопанство вечно се оправдаваха, че нямат достатъчно пари, за да осигурят спасяването на животните. Тази нощ, за първи път от злополучния лов, заспа спокоен!

Отминаха Коледните и Новогодишните празници. Започна се дългия маратон на

именниците. След приключването на усилната работа през лятото и есента, хората отпускаха душата си. Младите организираха непрекъснато дискотечни вечери в читалищния салон – почти всички се бяха върнали за ваканцията. Кипеше оживление, пък се чакаше вдигането на сватбата на Жоро и Куда.

            От време на време някой зевзек се връщаше към старата история с мюретата, всичко се приемаше вече от комичната страна.

            Дойде времето и за откриването лова на диви прасета. В центъра, на площада, бяха паркирани няколко луксозни джипа на външните членове на дружината, които не взимаха участие в задължителните дейност, по помагаха финансово.

            Започна инструктажа преди разставянето на пусиите. Кучетата вече усещаха, че идва и техния ред, опъваха поводите, лаеха и искаха да ги пуснат по-скоро. Ловът на диви прасета е сериозна работа и място за шеги няма!

            Звярът е голям, много бърз и опасен. Жоро се беше снабдил с Австрийски едро-калибрени патрони, специално за този лов.

            Бай Драгни, вдигайки ръка, на която беше поставена червената лента на ръководител на хайката, даде знак за начало – кучетата с бесен лай се впуснаха напред и потънаха в гората. Гончиите свили обръча, бяха вдигнали няколко прасета. За новака бяха предвидили ролята на „контра пушка” – т.е. отцепване района на лова, за да не се допуснат хора в обсега на хайката.

            Мястото бе добре избрано – с лек наклон от гората, след направената противопожарна просека. Жоро разположи бивака почти в средата на обширната поляна. Снегът се беше поразтопил от слънцето и заедно с двамата си по-възрастни колеги, стъкмиха огнище на една туфа трева, като го обградиха с намерените наоколо камъни. Над разгорелия се огън започваше да къкри апетитната супа от месо и сушени гъби в котлето, закачено на металната тринога. Идилията беше пълна – някъде в далечната, към плътния дъбак се чуваше кучешкия лай и спорадичните изстрели на ловците от пусията.

Двамата му колеги, седнали на сгъваемите си столчета разбутваха жарта, с наслада дърпаха от цигарите и препичаха големите парчета сланина, набодени на импровизираните шишове. Пушките им стояха подпрени една друга на пирамида. Бяха достатъчно далеко от района на хайката, нямаше нищо обезпокоително.

Като най-млад, Жоро се запъти към пресеката, за да събере още дърва за огъня. Беше се замислил – трудно щеше да се наложи като надежден ловец в малкото им общество. Преметна пушката с цевите надолу, спря се и я остави на два клона на земята, за да не му пречи. Изведнъж осъзна, че звуковия фон около него се беше променил.

В ясния ден звуците от гората се чуваха ясно. Разбра, че кучешкия лай се усилва и приближава към него. Приклекнал, вдигна пушката от земята и се огледа. Отчетливият екот на трошащи се клони се смесваше с басовото, яростно грухтене на прасето. То се прекъсваше от боричкане, съпроводено от истеричния лай на кучетата.

Кълбото от борещи се животни се появи встрани от него, на откритото Жоро се изуми – такъв огромен глиган не беше виждал и на снимка. Бягайки на зиг-заг, той се мъчеше да отхвърли от себе си нападналите го кучета. Две от тях бяха захапали задния му десен крак, който обилно кървеше. Беше ранен и побеснял от болка, с едно завъртане отхвърли от себе си кучетата – три от тях паднаха, смъртно ранени.

В този момент огромного животно, високо метър и половина се засили към огъня, откъдето колегите му едва сега го забелязаха. Както беше клекнал – от коляно, той се прицели. Изведнъж секундите сякаш се разтеглиха – с болезнена острота усети отката на двата изстрела по рамото си. Беше стрелял от около 25 метра странично по тъмния силует, приближаващ страховито малкият им лагер. След като пробяга още десетина крачки, глигана спъна предните крака и тежко падна, разоравайки заледения сняг и земя. Намираше се на не повече от два метра от ловците, които дори не бяха имали време да вдигнат оръжията си!

Триумфът беше пълен! Сигурно така са се чувствали гладиаторите победители на арената в Колизеума на Древния Рим! Жоро не само беше свалил Черния водач, страшилището на цяла Източна Странджа, но и спасил живота на колегите си.

Докато приключи трудното пренасяне на огромния звяр до селото, претеглянето му с кантара на ветеринарната служба в Бургас, където го изследваха и мереха, историята влезе в международните новини.

Оказа се, че само в Странджа планина могат да се срещнат подобни гигантски екземпляри. Очевидно уникалната паша, качеството на жълъдите и всичко останало ги правеше такива. С подобен успех можеха да се похвалят малко ловци – оценката на глигите беше 30 000 евро. Жоро реши да запази трофея за себе си – и до сега препарираната огромна глава гледа застрашително от стената, като свидетелство за това, че славата трябва да се заслужи.

След всичко преживяно, на сватбата им, за всеки гост имаше порция от глиганското месо, приготвено от най-добрия майстор в този край. А гостите бяха много – изпиха се две столитрови бъчви отлежало вино. Изпяха се много песни, изиграха се дългите хора и телевизионния екип, който отрази празника, два дни не можа да се съвземе, за да се върне в София.

А Жоро вече трети мандат е кмет на общината. Очаква се да бъде издигнат и за депутат в парламента, но все още не е сигурно дали ще се съгласи!