СРЕЩАТА

СРЕЩАТА

Нещо лепкаво парна страната му, всичко наоколо заемаше местата си. Масите се подреждаха отново в своите сепарета, кприкътали около себе си измамната илюзия за итимност, удавена в цигарен дим.

„ – Значи всичко вече е свършило …“ – Камен попиваше кърпата си кръвта от бузата и като дишаше на пресекулки му говореше нещо. Огледа се, две момчета от палубна команда обясняваха нещо на сержанта до тях, като ръкомахаха.

- Няма нищо, господа, успкопойте се. Малък инцидент. До преди малко спокойният и невъзмутим барман, сега без нужда триеше с кърпа една суха чаша. Дори и момичетата, които хвърляха коси и обещаващи погледи се бяха махнали.

------------------------------------------

Когато по транслацията съобщиха, че митническата контрола е привършила, Марин беше вече готов. Решиха да излязат, да се потопят в атмосферата на този град, където сякаш всичко беше изкарано като на показ – бляскавите фасади на магазините и хотелите и укротените по кеьовете лукозни яхти. От рейда Лас Палмас изглеждаше красив с разноцветните отражеия на крайбрежните булеварди в залива, проблясъцте на автомобилните светлини във витрините. Един град, който живееше сега от шумните тълпи европейски бонвивани, дошли да убият времето си далеч от мъглите и студа, предоставили на други грижата за припечелването на насъщния.

След напрегнатия ден хубаво беше да излязат, да отидат някъде далече от шума, спокойно отпуснати, затворили в себе си спомена за нещо далечно и добро, за един тих залез над притихналите созополски къщи и две ръце, които милват, сякаш мъчейки се да отсрочат раздялата. На следващия ден отвово ги очакваше океана, дългите дни на самота, заобиколени отвсякъде с вода и неде, така както е било при сътворението.

Таксито тичаше покрай палмите и накрая е успокои на площада „Санта Каталина“. Вечерният час беше придал особен колорит на всичко тук. Изнесените по тропоарите маси мамеха с гълчавата на всички познати езици.

- Как смяташ, да пускаме ли котва тук или да потърсим по-тихо място ? Камен запали цигарата си и се огледа. – Няма да бързаме, нали? Марин доре познаваше приятеля си. От дългото им общуване и

съвместна работа бяха свикнали да се ризбират с малко думи. Тръгнаха по крайбрежния булевард и замълчаха.

Очаканото писмо не беше пристигнало. Лена все по-рядко се обаждаше и Марин мислеше какво място заема вече в живота на жена си.

Отначало плановете им бяха общи, разделите, там, в крайморския град бяха по-болезени. Когато срока на разпределението му изтече и от ръководството го помолиха да остане, защото все още специалистите не достигаха, той се съгласи. Лена мислеше, че ще може да издържи, децата създаваха достатъчно грижи и бяха малки. Годините въвяха една след друга и ето, че между двамата се беше появило нещо. Външно всичко си оставаше както преди, но тя изглежда смяташе, че няма смисъл да се бори повече.

Можеше ли да и обясни какво значат корабите за него, и че това, което тя искаше беше нещо съвсем просто и земно. Една крачка, която може да те извади от равновесие. Поне Камен не мислеше за това.

Той си имаше свое мнение за нещата, свързани с тяхната професия и по-специално за брака.

- Рано или късно ще приключа с плаването. Има ли смисъл да карам жената, която обичам, да прекарва вечерите си в компания на снимката ми! – така говореше той и се смееше. Кой беше правия?....

Бяха се отдалечили доста от центъра. Навлязоха в тих квартал, със затулени от гъстата растителност дворове. На отсрещния ъгъл светеше неоновата фирма на бар.

- Давай пълен! – изкомандува Камен и след малко вече изучаваха обстановката. Отвън заведението лъжеше – не изглеждаше толкова просторно. Потърсиха маса и след малко момичето донесе поръчката.

Малкият оркестър изпълняваше „Бе саме“. Започна да му става приятно. Реши да остави всичко зад гърба си и да бъде един безгрижен посетител на нощното заведение. Още повече, от бара няколко дългокраки хубавици вече бяха маркирали тяхната маса.

- Тъжна професия, а трябва да отделят и комисионна за съдържателя. Наздраве, бейбе! – докато говореше Камен си беше налял уиски в чашата и кимна на едно от момичетата.

Винаги когато изпадаше в подобно положене, Марин чувстваше как го обзема някакво смътно съжаление. Знаеше, че не бива така, но

въпреки всичко оставяше в ръката на момичето парите и бързаше да се махне.

- Клъвна! След малко ще пристигне и сигурен съм, че няма да е самичка!

На дансинга конферансието обяви началото на атракциона.

В този момент обера въведе в саона група мъже. Оказа се, че не само те са търсили нещо по-уедиено. Всички бяха от кораба. Камен махна с ръка и те се запътиха към сепаретата.

- Абе сърце да е широко! – Бай Драгни – палубният боцман весело се засмя. – Ще се сместим! Шефе, нали нямаш нищо против?

- Нямам, разбира се! Че то където и да идеш от българина отърване няма!

Репликите летяха през масата, поръчките набъбваха и погледите на гърлите от бара все по-често се спираха върху тяхната маса. Заведението постепенно се запълваше. Обера настаняваше новодошлите. Камен го побутна с лакет и му ги показа.

В първия момент Марин не можа да повярва на очите си…

-------------------------------------------------------------

Първата им морска практика. Пълнте с надежди за бъдещето вечери на кърмата на кораба и плътния глас на Гошо, който пееше песни за морето. Марсилия – градът ги грабна със суетата на рибните си пазари, пристанището, с разконата зеленина на богатите квартали.

Когато тръгваха, Гошо не беше с тях. Три дни го търсиха. От полицията само вдигаха рамене и обещаваха да направят необходимото. Беше откраднал парите от касата на кораба – много голяма сума.

Когато от префектурата съобщиха, че е поискал убежище, Марин не искаше да повярва… Но след като капитанът се върна мрачен на кораба, всичко стана ясно.

Толкова години изминаха от тогава, а всичко оживя в съзнанието му така, сякаш се беше случило преди часове.

- Шефе, наздраве! – Марин отвърщаше машинално и не можеше да откъсне погледа си от близката маса. Беше напълнял, косата му се беше прошарила. Интересно, кои ли емигрантски бури го бяха отвеяли на този остров край Африканския бряг? Това ли беше последното му пристанище?

Погледите им се срещнаха. Онзи трепна, отвърна се за миг и отново го погледна. Най-дългата секунда в живота им.

Камен беше разбрал мълчаливия им диалог. Момичето, което сервираше се беше появило отново.

- За компанията, от господина на съседната маса.

Всички се умълчаха и се обърнаха. Онзи смутено се усмихна и вдигна чашата си.

- Предайте на господина, че нямаме честта да го познаваме!

Марин бавно изрече думите. Имаше чувството, че се е докоснал до нещо нечисто, като да излизаше от мръсна вода. Сервитьорката кимна покорно и прибра количката, отрупана с питиета.

- Защо ги върна бе, шефе?! Я виж колко бутилки бяха! – обади се едно от момчетата.

- Ти мълчи! – Камен беше побледнял и гласа му прозвуча рязко. Всички разбраха, че има нещо, което не може просто, с две думи да се обясни.

До масата им стоеше той. Държеше бутилка в ръката си и на завален български език се мъчеше да им обясни нещо.

- Върви си! За никой от присъствтвуващите тук ти не съществуващ! Ясно ли е? – думите му падаха като камъни по сипей.

Останалото стана много бързо. Почувствува ослепителен блясък пред очите си. Видя, че момчетата скочиха….

------------------------------------------------

Лодката ги отвеждаше към рейда. Килватерът й разбиваше на хиляди парчета разноцветните отражения на будния през нощта град.

На сутринта продължаваха дългия си път. Неговият последен рейс!

КРАЙ

ДОНЧО ГЕОРГИЕВ-ДОН

ТХК „СЛЪНЧЕВ БРЯГ“

ФЕВРУАРИ 1977

АТЛАНТИЧЕСКИ ОКЕАН

РИСКОВЕТЕ НА ПРОФЕСИЯТА, Фантастичен разказ от Дончо Георгиев - Дон

Името ми е Нийл Конъли, 26 годишен,все още неженен. Роден съм в Северните щати и както знаете, северняците не изпитват особено желание да споделят с някого нещата скрити в тях. Правят го само когато е необходимо. Ето това ще е причината разказът ми да излезе недодялан...
И така ще се опитам да предам добросъвестно всичко, което се случи през спокойната августовска нощ, недалеч от океанския бряг.
 - 1 -
 Най-добре ще е да започна тези история от момента, в който на входната врата се позвъни. В такива случаи не бързам да отворя -сигурен съм,че и този път ще сполуча в оценката си за човека, който стои зад тънката преграда. Е, повечето от колегите ми, на които за длъжността не се полага секретарка, предпочитат да използуват съответните визуални устройства.
Но това е въпрос на принципи. Още повече в моя кабинет не се съхранява никакава документация. Даже мога да ви уверя, че съм се специализирал -начина, по който се задейства интеркома, вече ми говори много неща.
Какво ми оставаше друго да правя в дългите часове на дежурствата-работата ми беше такава: да стоя зад бюрото в кабинета си в неприсъствените часове на Централата и да приемам тези, на които им е хрумнала гениалната идея през нощта. А те идваха – някои носеха старателно навити на руло чертежи, забързани, сякаш в малкото часове, които ги деляха от утрото, можеха да изпреварят накого. Други плахо, пристпяха, сядаха на крайчеца на предложения им фотьойл, и след като в тях е втренчеше с безпристастното си око обектива на камерата, едвам имаха сили да заговорят. Намесата ми в случая се свеждаше до следното: да задавам насочваши въпроси, да предразполагам с държанието си изобретателите – хора с най-различна възраст, професии и образование.
Изморявах се много – нямах право да давам оценки. Трябваше винаги да бъда любезен, да се усмихвам и да давам вид, че предложенията СТРАШНО ме интересуват. По едно време ми беше омръзнала цялата тази въртележка и поисках да ме сменят.
Ръководстото не се съгласи. Така или иначе, и досега си стоя на малкото бюро в кокетна едноетажна кантора, лично посрещам посетителите, усмихвам им се, стигнал до автоматизъм и включвам записващата и филмираща апаратура. Даже очаквам в скоро време да ми увеличат заплатата – имам вече основание за това.
- 2 –
Вечерта беше задушна и с нетърпение натиснах бутона на малкия домакински автомат. Нишата изхвърли с меко шумолене от вътрешността си чашата с прохладния плодох коктейл и аз с удоволствие я поех. Беше 22 часа на 8 август – дежурството ми едва започваше, и да ви призная, очаквах тази нощ да не ме безпокоят. Разположих се удобно зад бюрото и са замислих над въпроса по какъв начин да поканя хубавата Лизи от отдела за прогнози на следващия уикенд. Преценявах шансовете си и реших, че ще е необходимо повече настойчивост от моя страна в случая. Знаех едно интимно кътче на крайбрежието, и ако Лизи беше съгласна, можехме да отидем до там. Не ми беше ясно, обаче, дали тя щеше на направи избора си между мен и онзи дългокрак бейзболист, чиято кола от няколко дни се появяваше до фирмата ни. Не че се смятах за неудачник – пък и външността ми съвсем не е за изхвърляне. Но кой знае защо момичетата, с които се запознавах винаги намираха повод, за да не дойдат на някоя от първите ни срещи. И което е най-важното – оставяха ме без да ми кажат нищо определено! Какво да се прави – търсех причините за това и всеки път си казвах, че трябва да сменя курса.
По едно време още в университета се бях увлякъл по красавицата на групата ни Глори. Даже и изпратих едно старомодно писъмце, в което я уверявах, че няма нищо по-хубаво от съзерцанието на слънчевия залез край брега на океана! За жалост, точно когато трябваше да осъществим намерението си, започнах подготовката за защитата на научната си степен и не остана време за това….

Цялата работа свърши по съвсем неочакван за мен начин. Глори се омъжи за един мой състудент и щастливите младоженци ме поканиха да присъствувам на сватбеното им тържество.
От този случай се убедих, че да се разбере характера а една жена е сложна работа! По-сложна, да речем, от моделирането на изкуствен интелект на роботи от клас А!
Това донякъде ме успокои и аз с удвоено усърдие се задълбочих в научната работа. Завърших института като първенец на випуска и получих предложение за започване на работа във фирмата „Робъртс Стейс Електроник“. Приех поканата без колебание. Фирмата държеше първото място на двете Амеики в научните изседвания и производствената дейност по усвояването на планетите от Слънчевата система. Главни конкуренти бяха Русия, Китай и Обединените Европейски космически концерни.
- 3 –
Когато влизах в приятно отоплената сграда на администрацията се вълнувах много. Имах чувството, че малката изящна значка с бандерола на фирмата пари пръстите на ръката ми.
Секретарката ме изгледа с едва прикрито любопитство и аз, разбира се, не пропуснах възможността порядъчно да се изчервя! От неудобството ме избави шефа на изследователската секция мистър О’ Шонър. Той нахълта в приемната, хвана ме за ръката, успя по време на движение да нареди на русокосото създание да не допуска никого в кабинета и преди още да съм се опомнил ме натика в едно кресло, поставено срещу бюрото ми.
- Нима всичките си посетители посрещате по този начин? – Вече чувствах доверие към този човек. Мистър О’ Шонър изключи с енергичен жест видеофона за вътрешна връзка и отговори:
- Не, разбира се! Случвало се е някои да напускат по подобен начин този кабинет! А това е по-лошо, нали? – той се засмя весело и допълни – Днес моята любима команда е победила тези надути нюьоркчани с разлика от 4 гола. Той продължи да се интересува от моите наклонности към хокея, а аз погледнах през широкия прозорец как спокойно се сипе снега навън и си мислех за работата, която ме очакваше.

- Виждате, Нийл, не можем да очакваме кой знае какви резултати от хора, коите не разполагат с широка екпериментална база и често работят импулсивно, без планиране. А и сега, в момент, когато великите сили търсят всички възможни пътища за уреждане на спорните въпроси, когато се касае до бъдещето на нашата грешна и стара земя, ние не можем да си позволим никакво отпускане! Необходимо е да насочим всичките си усилия в улавянето и на най-малките зрънца от научния процес на съвремието. Конкуренцията също не си губи времето напразно – страните от Европа вече разработиха и експлоатират големите титанови находища на Меркурий! Необходими са спешни мерки за наваксане на изоставането! Взето е решение за създаването на „Бюра за закупуването на патенти и изобретения“.
Предлагаме ви да поемете първото от тях – тук в Бостон.
Мълчаливо кимнах с глава в знак на съгласие. Шефът на отдела продължи инструктажа си.
- Трябва да обръщате внимание и най-налудничавите предложения на пръв поглед. Не се знае дали те няма да бъдат от първостепенна важност в утрешния ден! А колкото до въпроса ви защо се спряхме именно на вас – разбира се, ние имаме достатъчно кадри с натрупан опит. Но от всички дипломанти от университета, с който имаме сключен договор, вие най-добре се справихте с темата, спусната от нас. Повлия също така и оценката, дадена ви от Академичния съвет при завършването. Затова решихме да опитаме.
Мистър О’ Шонър не спираше да снове из кабинета.
- Така трябва да посрещате посетителите си, момчето ми! Действувайте и не забравяйте, че за длъжността, която ще заемете са нужни здрави нерви и търпение! Кураж, Нийл, не са изключени изненади.
Вървях бавно по чистия отопляем тротоар и проведеният разговор звучеше в главата ми. Откъм близкия парк долиташе на вълни гълчавата на детските гласове и все още никой от забързаните минувачи, разминаващи се с мен, не знаеше с каква необичайна работа се заемам!
Когато заспивах вечерта, унесен от тихите вълни на електро съня, сякаш дочувах някъде отдалеч - "...кураж, кураж, момчето ми!"

- 4 -
От срещата ми с мистър О`Шонър измина повече от половин година. За това време свикнах с новите си задължения и придобих необходимата увереност. Дните вървяха един слад друг и слава Богу, при мен все още не бе дошъл някой изобретател, който би предложил да се измести Луната от постоянната и орбита!
Това продължи така до вечерта, в която си мислех за бъдещата екскурзия с хубавата Лизи... _____________ ...
Сигналът прозвуча отривисто и властно . Погледнах хронометъра - показваше 23 часа и 50 минути . Мърморейки преминах през фоаето и отворих вратата. Едва по-късно си спомних, че прословутата ми интуиция в този момент изобщо не беше сработила.
В меката светлина обливаща входната площадка стоеше най-красивата, но какво говоря - най-съвършената жена, която някога бях виждал! Бях зашеметен - приех я като мъж и като посетител на музей, съзерцаващ унесено някоя древна елинска статуя. Когато се опомних жената ме погледна и аз с механичен жест я поканих в кантората. Не си спомням да cме разменяли някакви реплики, но от момента, в който тя седна на канапето и пое чашата с ароматно кафе, чувствувах ,че не съм имал по-близък човек от нея през живота си!
Среднощната посетителка не носеше със себе си никакви документи, не представи и филми, илюстриращи разработката или принципите на идеята си. От едка страна недоумявах, а от друга изпитвах неудържимото желание да я задържа колкото се може повече, въпреки че правилникът го изключваше. Струваше ми се, че се раздвоявам!
- Мистър Конъри, от няколко нощи наблюдавам странни явления около вилата си. Не мога да си ги обясня, а и не искам да се вдига шум с тези представители на холовизията! Нека отидем заедно на мястото и там като специалист да направите необходимите заключения.

Думите и изречени с мек тембър почти осезателно попиваха в съзнанието ми. Камерата бе втренчила бездушното си око в нас и някъде далеч един малък кристал запечатваше всичко, което ставаше в кабинета.
- Мисиз, на какво разстояние се намира вашата вила от тук?
- На около половин час път с кола на североизток от града. Но ако нямате нищо против, можем да тръгваме?!
Вече чувствувах, че ако беше пожелала да подпаля кантората, щях да го направя! Намирах се напълно под властта на тази странна жена, чиито очи така и не можах да разбера с какъв цвят са! Чудно ми е как въпреки обзелото ме еуфорично състояние съм успял да взема личния си информационен сигнализатор, който държа върху бюрото си! Изглежда в този момент все още е имало центрове в мозъка ми, които отчаяно са се съпротивлявали на връхлетелия ги мощен телепатичен импулс!
______________________ ...
Колата, водена от уверената "ръка" на автопилота летеше по магистралата. Бях изгубил представа за времето. Случайно погледът ми попадна върху малкото екранче, проектиращо координатите на крайната цел от пътя на машината. Те ми бяха много познати! Трескаво се мъчех да подредя хаоса в главата си. Най-накрая успях! Та това бяха координатите на моето любимо място, където десетки пъти бях ходил. Много добре знаех, че там нямаше никакви настройки, а от думите на младата дама излизаше, че тя живее там повече от година! Рязко се обърнах към жената до мен.
Последното нещо което почувствувах, преди да изгубя съзнание бе лекият допир на ръката и до челото ми! ... - 5-
Когато дойдох на себе си, не можах да проумея къде се намирам. Помещението имаше форма на правилен шестоъгълник. Тавана, а също така и стените, които обхванах с поглед, бяха облицовани с подобни панели, и шах чувството, че се намирам в пчелна кутийка. Не се забелязваха никакви апаратури. Помъчих се да стана от анатомичното легло, в което ме бяха поставили. Странно - не бях завързан, а нямах свобода на движенията!
Изведнъж един от шестоъгьлниците срещу мен се плъзна безшумно встрани и в помещението влезе моята непозната, придружена
от мъж с посребрени коси. Нямате си представа как я мразех в този момент!
Чувсвувах се излъган и безпомощен.
- Не се вълнувайте, драги Нийл! Можете вече да станете! И Ви умолявам да се държите спокойно! - тонът и беше доброжелателен. Направих няколко крачки. Не се чуваше никакъв звук от стъпките ми. Обърнах се и за моя изненада открих, че в помещението се бяха появили кресла и малка масичка със сервирани закуски.
Дамата любезно ме покани:
- Седнете и се помъчете да се успокоите! Ще имаме достатъчно време за да отговорим на въпросите Ви!
Почувствувах се като опитно насекомо под окуляра на микроскоп. Та тези хора четяха мислите ми! Примирено въздъхнах и се отпуснах на меката възглавница.
- Мистър Конъри, знаем всичко за Вас и можем да кажем, че очакванията ни се потвърдиха! Не желаехме да прилагаме такъв метод на въздействие, но Вие се оказахте доста труден "обект" за внушение! Ако бяхме ви извели по друг начин, щеше да направи впечатление. Ще трябва да ни извините!
- Откога фирмата ви започна да отвлича служели на конку- ренцията?! Или това е обичайната форма във вашата работа-отвличане плюс мозъчна промивка! Няма що - Интерпол сигурно вече е по следите ви!
- Очаквахме тези коментарии. Там е работата, че ние не сме представители на конкурираща фирма!
- Тогава?...
- Нийл Конъри, пред вас не стоят жители на Земята!!
___________________ ....

Ощипах се, за да се уверя, че не халюцинирам. Да, здраво си загазил, момче то ми, помислих си, след като си се забърка л в такава каша! Но възможно ли беше това? Мечтаната от столетия среща с представители на друга планетна цивилизация, и то от хуманоиден тип да се осъществи именно с мен?!
Звучеше ми невероятно и дори ми стана смешно. Изглежда ме подлагаха намасиран психологически и телепатичен удар, за да измъкнат колкото се може повече информация от мен. Непривичната обстановка, в която бях поставен, тайнственото ми отмъкване от кантората - всичко това трябваше да даде резултат! Приготвях се за отбрана, макар че ми беше ясно колко неубедителни и жалки изглеждат тези опити в очите на събеседниците ми. Може би те отдавна, още от самото ми отвличане ме бяха подложили на специална обработка и сега запознати с цялото съдържание на паметта ми, искаха напълно да ме извадят от равновесие?
Реших все пак да приема хвърлената ръкавица! Какво ли биха могли да научат от мен? Не разполагах с никакви конкретни данни за пряката производствена и технологична дейност на фирмата ни.
Просто нямах достъп до тях. Въпреки това бях нервен-защо се бяха спрели именно на мен? Само заради това, че бях сам в сградата? Наистина, да бъде отвлечен друг служител, беше доста трудна работа-охраната си гледаше добре задълженията!
Във всеки случай въпросите, които си поставях не водеха до никъде -това беше ясно, И все пак...
- Господа, смятате ли да запазите инкогнитото за посещението си на нашата планета? - наложих си възможно най-ироничния и по моему саркастичен тон, когато им задавах този въпрос. Сeгa си мисля, че вярата ми да ги сразя окончателно още в началото на разговора ни, е била доста наивна! Това пролича и по усмивките, които въпросът ми предизвика.
- Е, Нийл, Вие сте скептично настроен към нас и това е напълно обяснимо. Ние ще отговорим на въпросите ви – само бихме искали да се отнесете сериозно към нас. Разбираме, че ви е трудно да приемете изведнъж такава невероятна информация. Ако ни приемете за събеседници всичко ще
се изясни! Проявете добра воля! Ето, пийнете това! – жената ми подаде чаша с някаква напитка.
Когато я погледнах, стори ми се, че в погледа й долавям съчувствие.
„ – Дявол да го вземе, тези непрекъснато се стараят да ме успокоят, започнаха вече и да ме съжаляват! Нима съм заприличал на идиот?!
Рязко сложих чашата на масата и се овладях.
- Добре, приемам голосовното ви твърдение, но аз ви зададох въпрос и моля да ми отговорите! И така – смятате ли да запазите в тайна присъствието си на планетата? Човечеството ни е жадно за сензации, още повече от такъв род! Пък и една пресконференция няма да е излишна!
Това накрая и аз не знам защо го изтърсих. Може би такъв ми е характера – склонен съм към необмислени постъпки.
Двамата ми събеседници се спогледаха. В същия момент по един от шестоъгълниците пробягаха леки вълни и постепенно той избледня – сякаш изчезна. В помещението стана тъмно и изведнъж пред очите ми се разкри с цялата си изумителна павдоподобност едно звездно небе, в кето напразно се мъчих да открия нещо познато. Имах претенции за това – в университета минавах за един от най-добрите по астрономия. Не можех да открия и най-малката следа от познатите ми планети, а и ъгълът на наблюдение на тази част от палактиката не съотвествуваше на местоположението на Слънчевата система!
- Превъзходна илюзия, браво, но кажете ми како целите с всичко това?! Не виждате ли, че не ви вярвам? И не е ли крайно време да разкриете картите си!
- На човека на науката са присъщи съмненията, мистър Конъри! Досега се налагаше да мълчим и да не даваме знак за присъствието си тук. Но след внимателните наблюдения на остановката на ВАШАТА планета решихме да пристъпим към открити действия! Мисията на Космически патрул ни дава право за това! – мъжът замълча и ме погледна.

- Естествено, правото на по-силния, щом като и до сега аз съм принуден да стоя тук и да слушам небивалиците ви! – вече губех контрол над себе си.
- Грешите, Конъри, с правото на по-знаещия! – продължи с равен глас мъмът. Посещението ни при вас не е за първи път. Но както и досега, смятаме за неосъществимо приобщаването ви към нашата Обединена Галактическа Цивилизация! Овладяването на космичекото пространство около вашата звезда ние класираме като първа стъпка от навлизането ви в полето на ГОЛЕМИЯ РАЗУМ! Не се мъчете да отгатнете какви сме – по-удобно е да ни приемете в този вид. Затова и имената ни нямат значение.
- Но аз не вярвам на целия този спектакъл! Случилото се с мен лесно би могло да се осъществи от Земната наука. Пък и какъв е смисълът да ме отвличате, когато щом сте толкова напреднали бихте могли да получите каквато искате информация по съществуващите комуникационни канали. И без друго ефира около планетата е пренаситен!
- Прав сте, Землянино! Всичките ни посещения до сега и осъществените контакти с цел предварителното проучване на Земните обитатели са били приемани, било от невежество в по-раншните ви епохи, като нещо свърестествено и затова обожествявано, или като плод на разпалени въображения понастоящем. Такъв е случаят с така наречените от вас НЛО – неиндетифицирани летящи обекти. Това бяха автоматични станции-сонди, които взимаха данни от планетата.
- Имам една забележка! – намесих се отново аз. Дори всичко казано до тук да е истина, то не допускате ли, че в едно организирано общество твърденията на един индивид трудно биха се взели под внимание, ако не са придружени от солидна аргументация?!
- Не се тревожете! Това, което става в момента с вас се повтаря и с още няколко „обекта“, подбрани от всички крайща на Земята. За останалото ние сме се погрижили! Спомнете си в колко часа напуснахте кабинета си?
Погледнах информационния си сигнализатор. Екранът му показваше 00 и 20 минути.

- Навярно се е повредил! Когато приех дамата беше точно 23 часа и 52 минути. Целия ни разговор трая 10 минути, значи сме напуснали кантората точно в 00 часа и 02 минути! Почувствах, че ще ми стане лошо – не беше възможно толкова много събития да се вместят в рамките на 18 минути!
- Нима?!
- Уредчето ви е съвсем изправно! Просто всичко това тук се движи с огромна скорост пред местното астрономическо време!
Бях поразен! Действително информационните сигнализатори не можеха да бъдат коригирани без да се повредят! Те бяха мълчаливите и верни спътници на хората, предпазваха ни, като автоматично даваха в случай на нужда координатите ни на спасителните служби. Пеленговането се извършваше от специално изведени на геоцентрична орбита над континентите спътници. Не бях чувал сигнализатор от този тип, преминал през множесво тестове и проверки за сигурност да подведе. Малкото квадратче, следващо биоритъма на организма ми пулсираше нормално. Какво се беше случило?
От една страна уреда работеше нормално, а от друга не можеше да се обясни вместването на толкова събития в съвсем краткия интервал от време. Оставаше само една възможност, обясняващатози феномен. Но тя беше толкова неправдоподобна, че цяото ми същество я отхвърляше! Ако това, което предолага беше вярно, значи ТЕ са прави!!!
- Да, мистър Конъри, аз ще изразя предположението ви! Нашият апарат не се намира на повърхността на планетата! Нещо повече – ние сме извън рамките на Слънчевата система!
- Но това е невъзможно! – извиках аз. Ниа може да се напусне повърхността на която и да е планета, имаща маса, без да се почувстува и най-малката следа от промяна в гравитацията?!
- Не се замисляйте над това, Нийл! Все някога науката ВИ ще открие и тази възможност! Но да се върнем към началото на разговора ни. Вие напуснахте кантората си в 00 часа и 02 минути, нали?
- Да това си спомням добре!

- Сега бъдете така добър да погледнете екрана пред вас!
Погледнах пред себе си. Екранът проектираше вътрешността на кабинета ми! В него стояха моя шеф О ’Шонър, един полицейски сержант, които разговаряха и още няколко цивилни, които праеха оглед на помещението. Ясно бе, че ме търсеха. Невидимата камера се спря на поставения на бюрото хронометър – той показваше 21 часа и 15 минути, а сегмента отчиташ дните е замрял на цифрата „18“!!!
18 август! Това беше предела на възможностите ми.
- Какво искате от мен? – простенах с пресъхнали изведнъж устни. Значи всичко това не е било сън или халюцинации?!
- За щастие не е! Сега вече ни вярвате, нали? – съвършенната ми събеседница се усмихна леко и погледна седналия до нея мъж.
Той продължи:
- След като ви върнем на планетата ще е небходимо само да представите пред компетентните органи информационнияси сигнализатор, също така и записа на нашата среща. Това е необходимо, необходимо е вашата цивилизация веднъж завинаги да разбере, че е е сама в безкрая! Да стане ясно, че трябва да се преустановят всички опити за унищожаването на създаденото досега, в името на всемогъщия РАЗУМ!
Повече от това – да ви дадем знак за съществуваното си ние нямаме право да извършим! Занапред всичко зависи от вас самите – да продължите да се развивате за благото на цялото ви човечество или завинаги да прекъснете еволюционната верига на прекрасната ви планета!!! А когато настъпи момента за нов контакт НИЕ сами ще ви потърсим! Когато бъдете готови!
Мъжът замълча, погледна жената до него и в следния момент единият от шестоъгълниците се плъзна встрани. В помещението нахлуха ароматите на Земната лятна нощ.
- Можете да вървите, Нийл! Дано вашето човечество бъде мъдро занапред!!!

Направих няколко крачки и се отзовах върху алеята в малката градина пред кантората. Не усетих прехода! Погледнах наоколо – всичко беше спокойно. Само близо до мен един лек полъх разлюля листата на шумналите храсти и замря!
- 6 –
Сензацията обиколи Земята мигновено! Прецизните проверки, направени в големите световни научни центове, недвисмислено показаха, че разпадането на радиоактивните елементи захранващи информационите сигнализатори на изследваните „обекти“, (а между тях аз бях в научно отношение на последно място), съотвествува на време ИЗОСТАВАЩО от Земното!!! Решаващи се оказаха и еднаквите резултати. – Всики „отвлечени“ се бяхме подмладили!
Така станах знаменитост! Въпреки това, Лизи предпочете бейзболиста пред мен и всички очакваме наскоро сватбата им.
Не ми върви с жените и това си е! Но не се отчайвам! Само не знам, дали шефа – мистър О ’Шонър, ще даде ход на молбата ми за увеличение на заплатата и изплащането на полагащото ми се възнаграждение за тези 10 денонощия?!
Та нали нощните ми дежурства продължават!
КРАЙ
1975 год.
Бургас
13