НЯКОИ ОСОБЕНОСТИ ОТ СТРАНДЖАНСКИЯ ЛОВ НА ВОДОПЛАВАЩИ ПТИЦИ И ЕДЪР ДИВЕЧ!

Жоро имаше една мечта – още от съвсем малък. Мечтаеше да стане прочут ловец!

            Често, даже и на сън, се виждаше как тежко върви, обкичен с дивеч по колана, гордо оглеждащ възхищението и завистта на колегите си и цялото село. Тези сладки, мъчително тръпчиви копнежи, го караха да няма търпение да порасне, за да може да се запише в ловната дружина.

            Темите за успехите и провалите на нейните членове, бяха поводи за дълги, напоителни обсъждания в селския ресторант, където около начервената печка, на чаша вино и домашен суджук, се разказваха най-невероятните ловни подвизи! Това запленяваше душата му и рисуваше пред очите картините, за които стана дума.

            Селото беше сгушено в пазвите на Странджа планина, в близост до морския бряг. Често наблюдаваше ятата диви патици, прелитащи високо горе, поели дългия път към Египет. Слънчевите лъчи караха перата им да преливат в чудна хармония – приличаха на пръски от четката на художник по небесното платно.

            Когато дойдеше зимата, започваха набезите на вълците, лисиците и чакалите, слизащи опасно близо до селата и кошарите. Не случайно ловците в този край бяха на такава почит – на тях се разчиташе да опазят все по-оредяващите стада домашни животни, сърните и елените. Често, когато слънцето изгрееше  над този южен край, се виждаха следите на дивите прасета, някои от които достигаха гигантски размери. Тук беше запазена традицията и домашните да се извеждат свободно из необятните Странджански поляни, където на воля преяждаха от накапалите като килим жълъди от вековните дъбове. Те се родееха с дивите си събратя – гъстата им четина, издължените зурли и тела. Сходна беше и бързината им – като светкавици проблясваха из трънливите храсталаци на горите.

            Често пъти, баща му, след като пийнеше от тежкото червено вино, което наливаха от старото лозе, обичаше да казва: - Проклетите свинки – не може и един тас-кебап да се направи от тях! Растат само на дължина!

            Вярно си беше – местната полудива порода не натрупваше мазнина.

            Всички тези наблюдения, начина му на живот, сякаш го откъсваха от света, който го заобикаляше. За разлика от много свои връстници, той не чувстваше необходимостта да търси нови хоризонти, отвъд родната Странджа. Така Жоро растеше с грижите за голямата им ферма, свободата да зависиш само от себе си и изобилието от натуралното стопанство.

           

            Веселбата по случай вземането на ловен билет течеше с пълна сила. Вече се пееха Странджански песни – сега вървеше „Ясен месец”, пълнеща сърцата с гордост.

            Настъпи сюблимният момент – дядо му Атанас, напет на своите 70 години, загрят от хубавото вино, стана и пред всички извика Жоро при себе си. Полека, лека разговорите стихнаха.

-          Ето, моето момче, предавам тази семейна реликва – на светлината извадената

от калъфа елегантна ловна пушка „Берета”, матово проблесна с дългите си цеви. На излъскания приклад се открояваше сребърната инкрустация.

            Сърцето му лудо задумка. Много пъти беше виждал това великолепно оръжие! Но дори и баща му нямаше право да я пипа – стреляше си с неговата „Ижевка”. Сега тържествено я получаваше той! С пресъхнало гърло не можа да каже нищо – само се наведе и целуна ръка!

            Всички викнаха – пожелаваха много ловна сполука и слава! Празника продължи до късно – дълго из селото се чуваха гърмежи.

            Приемането му в редиците на известната с многото медали и трофеи ловна дружина, сякаш го караше да се чувства по-висок!

            Вече вървеше по-бавно, започна да отмерва думите си – всичко до тук и притежанието на великолепното оръжие, го правеха нов човек. Селото им не беше малко – близостта до морето, семейните хотели, които осигуряваха допълнителен доход, задържаха много от младите тук – така живота изглеждаше подреден и ясен.

            Съученичката от гимназията Куда, още от ученическите времена, много обичаше да я изпраща вечер до квартирата й в центъра на Бургас. Сега това се повтаряше и на село, където тя се върна, след като завърши института по Туризъм. Въртеше хотела, управляваше тракторите на баща си, беше организирала и конни екскурзии по крайбрежието и до манастирите в планината.

            Беше адски амбициозна и притискайки се в него преди да се разделят, му шепнеше:

-          Жоре, трябва да им покажеш какво можеш! Ти си най-добрия – такъв те

искам и до сватбата трябва да имаш глигите на Черния водач!

            Главата му тежеше от всичките й напътствия и заръки. Но вече беше решено – щяха да вдигат тежка сватба през зимата. Родовете се бяха договорили – строеше се нова луксозна къща, за да ги отделят!

            Начертаните коловози го водеха и той вървеше по тях, със сляпата увереност, че така трябва.

            Черният водач беше легендарен глиган, тежащ около 300 килограма и водещ стадото си в пълно подчинение, вече няколко години. Многократно бяха се мъчили да го свалят – никога не им се отдаде. Идваха ловци и от чужбина, примамени от легендите за него и жадуващи да се сдобият с главата му. Дългите 30 см глиги, бяха неговото страшно оръжие и мечта за всеки уважаващ себе си ловец. Имаше случай, в който разярения глиган беше убил 3 вълка и ранявайки тежко няколко други, бе разпилял най-голямата глутница в Странджа, минаха границата от Турция. Тогава се бяха чули гласове в негова защита, нали ги беше отървал от вълчата напаст! Но след като в продължение на две години стадото му не остави неозорана нива с картофи и царевица и не унищожи всичко, селското „обществено” мнение се обърна.

            Такива бяха перспективите в най-близко бъдеще за Жоро и той сериозно се готвеше за обстрела.

            Есента настъпваше – постепенно дъбовите гори, покрили заоблените чела на планината, пламнаха в багрите на златото и охрата.

            Наближаваше времето за първия сериозен ловен излет. Подготовката вървеше с пълен ход – снаряжението подготвено, 12 калибровата красавица беше лъсната до последния детайл. Доставиха се най-добрите патрони. От Италия един братовчед шофьор на камион, донесе специална свирка „Балина” за примамване на патици.

             Гюмето, изградено стабилно, направо си беше малка къща с три стаи. Стъпило на специалната площадка в средата на микроязовира, осигуряваше прекрасно наблюдение във всички посоки. Лодката, привързана, не се виждаше. Цялото покрито със слама, не даваше вид, че в него се е спотаила смъртта, гледаща през амбразурите от тъмните дула.

            Чакането беше дълго – печката топлеше приятно и това отпускаше. Жоро не усети как е задрямал – сепна го крякането на завързаните за единия плавник мюрета /патици/, уловени с много усилия и вдигащи врява във водата около гюмето. Задачата им бе да свалят ятото долу. Тогава идваше техния ред. Всички трескаво се заприготвяха. Виждаше се вече как редицата започна да се завърта и снишава към водата. От напрежение дланите му се изпотиха. Едва удържаше двуцевката – сякаш беше от олово.

             - Сега! – старшия лова, бай Драгни даде знака. Залповете разцепиха крякането на мюретата и ятото.

            Жоро закъсня – в желанието си да бъде пръв, бе забравил да запъне петлетата на ударниците. Докато го направи, вече се чуваше как във водата падат ударените патици от колегите му! Неговите два изстрела прозвучаха самотно! В пълната тишина, която наспъпи и през дима, който се разсейваше – над водата нищо не се движеше – и двете мюрета бяха убити!

            Той усети, как в главата му започнаха да бият камбани. Беше нанесъл непоправима щета за дружината – дивите патици много трудно биваха улавяни живи – правеха се специални капани с мрежи, свиреха, за да ги накарат да кацнат и да отидат до изкуствения партньор, имитиращ досущ истинския.

            Нямаше какво да каже – заприбираха раниците, загасиха печката и прибраха „улова” с лодката.

           

            Измина седмица – вече беше паднал първия слаб сняг, предвещаващ многото празници. Най-накрая се престраши да излезе към центъра на селото. На няколко пъти се свързваха с Куда по телефона, но тя все намираше повод да не се видят.

            В пълното безветрие струите дим от комините се издигаха право нагоре, там откъдето бяха дошли и патиците.

            Щом влезе в кръчмата, всички глави се обърнаха към него! Това не беше големия град, където анонимността дава възможност нещата бързо да отшумяват. На село подобни събития се помнеха дълго – с човека вървеше и приказката! В краен случай, Жоро не беше направил нищо нарочно, това беше ясно! Все пак приятели бяха, поканиха го на масата – чукнаха се за здраве, и поприказваха за общите неща. Малко му олекна, на връщане мина покрай къщата на Куда.

            Поканиха го вътре – гледаха се известно време, дойдоха и близките й. Куда, седнала до него на дивана се разрева – като всяко селско момиче, независимо от лустрото получено от образованието, силно се влияеше от общественото мнение.

-          Добре де, нали не съм убил човек? Какво толкова фатално е станало? Ще

компенсирам дружинката – ще дам един тон фураж за хранилките през зимата. Сигурен беше, че това обещание още на другия ден щеше да се разпространи. Един тон концентриран фураж беше сериозно дарение – от горското стопанство вечно се оправдаваха, че нямат достатъчно пари, за да осигурят спасяването на животните. Тази нощ, за първи път от злополучния лов, заспа спокоен!

Отминаха Коледните и Новогодишните празници. Започна се дългия маратон на

именниците. След приключването на усилната работа през лятото и есента, хората отпускаха душата си. Младите организираха непрекъснато дискотечни вечери в читалищния салон – почти всички се бяха върнали за ваканцията. Кипеше оживление, пък се чакаше вдигането на сватбата на Жоро и Куда.

            От време на време някой зевзек се връщаше към старата история с мюретата, всичко се приемаше вече от комичната страна.

            Дойде времето и за откриването лова на диви прасета. В центъра, на площада, бяха паркирани няколко луксозни джипа на външните членове на дружината, които не взимаха участие в задължителните дейност, по помагаха финансово.

            Започна инструктажа преди разставянето на пусиите. Кучетата вече усещаха, че идва и техния ред, опъваха поводите, лаеха и искаха да ги пуснат по-скоро. Ловът на диви прасета е сериозна работа и място за шеги няма!

            Звярът е голям, много бърз и опасен. Жоро се беше снабдил с Австрийски едро-калибрени патрони, специално за този лов.

            Бай Драгни, вдигайки ръка, на която беше поставена червената лента на ръководител на хайката, даде знак за начало – кучетата с бесен лай се впуснаха напред и потънаха в гората. Гончиите свили обръча, бяха вдигнали няколко прасета. За новака бяха предвидили ролята на „контра пушка” – т.е. отцепване района на лова, за да не се допуснат хора в обсега на хайката.

            Мястото бе добре избрано – с лек наклон от гората, след направената противопожарна просека. Жоро разположи бивака почти в средата на обширната поляна. Снегът се беше поразтопил от слънцето и заедно с двамата си по-възрастни колеги, стъкмиха огнище на една туфа трева, като го обградиха с намерените наоколо камъни. Над разгорелия се огън започваше да къкри апетитната супа от месо и сушени гъби в котлето, закачено на металната тринога. Идилията беше пълна – някъде в далечната, към плътния дъбак се чуваше кучешкия лай и спорадичните изстрели на ловците от пусията.

Двамата му колеги, седнали на сгъваемите си столчета разбутваха жарта, с наслада дърпаха от цигарите и препичаха големите парчета сланина, набодени на импровизираните шишове. Пушките им стояха подпрени една друга на пирамида. Бяха достатъчно далеко от района на хайката, нямаше нищо обезпокоително.

Като най-млад, Жоро се запъти към пресеката, за да събере още дърва за огъня. Беше се замислил – трудно щеше да се наложи като надежден ловец в малкото им общество. Преметна пушката с цевите надолу, спря се и я остави на два клона на земята, за да не му пречи. Изведнъж осъзна, че звуковия фон около него се беше променил.

В ясния ден звуците от гората се чуваха ясно. Разбра, че кучешкия лай се усилва и приближава към него. Приклекнал, вдигна пушката от земята и се огледа. Отчетливият екот на трошащи се клони се смесваше с басовото, яростно грухтене на прасето. То се прекъсваше от боричкане, съпроводено от истеричния лай на кучетата.

Кълбото от борещи се животни се появи встрани от него, на откритото Жоро се изуми – такъв огромен глиган не беше виждал и на снимка. Бягайки на зиг-заг, той се мъчеше да отхвърли от себе си нападналите го кучета. Две от тях бяха захапали задния му десен крак, който обилно кървеше. Беше ранен и побеснял от болка, с едно завъртане отхвърли от себе си кучетата – три от тях паднаха, смъртно ранени.

В този момент огромного животно, високо метър и половина се засили към огъня, откъдето колегите му едва сега го забелязаха. Както беше клекнал – от коляно, той се прицели. Изведнъж секундите сякаш се разтеглиха – с болезнена острота усети отката на двата изстрела по рамото си. Беше стрелял от около 25 метра странично по тъмния силует, приближаващ страховито малкият им лагер. След като пробяга още десетина крачки, глигана спъна предните крака и тежко падна, разоравайки заледения сняг и земя. Намираше се на не повече от два метра от ловците, които дори не бяха имали време да вдигнат оръжията си!

Триумфът беше пълен! Сигурно така са се чувствали гладиаторите победители на арената в Колизеума на Древния Рим! Жоро не само беше свалил Черния водач, страшилището на цяла Източна Странджа, но и спасил живота на колегите си.

Докато приключи трудното пренасяне на огромния звяр до селото, претеглянето му с кантара на ветеринарната служба в Бургас, където го изследваха и мереха, историята влезе в международните новини.

Оказа се, че само в Странджа планина могат да се срещнат подобни гигантски екземпляри. Очевидно уникалната паша, качеството на жълъдите и всичко останало ги правеше такива. С подобен успех можеха да се похвалят малко ловци – оценката на глигите беше 30 000 евро. Жоро реши да запази трофея за себе си – и до сега препарираната огромна глава гледа застрашително от стената, като свидетелство за това, че славата трябва да се заслужи.

След всичко преживяно, на сватбата им, за всеки гост имаше порция от глиганското месо, приготвено от най-добрия майстор в този край. А гостите бяха много – изпиха се две столитрови бъчви отлежало вино. Изпяха се много песни, изиграха се дългите хора и телевизионния екип, който отрази празника, два дни не можа да се съвземе, за да се върне в София.

А Жоро вече трети мандат е кмет на общината. Очаква се да бъде издигнат и за депутат в парламента, но все още не е сигурно дали ще се съгласи!

           

Самотната сладка война - новела

Глава І

            Маневрата по акостирането беше приключила и с финалната мощна тръпка огромният корпус на товарния кораб сякаш показваше, че вече е време и за неговата почивка. Мартин огледа за последен път големите табла, обкичени с десетките контролни уреди и дисплеи и застопори щамбайна*  на стоп. Главният двигател, висок колкото четириетажна сграда, замлъкна и в относителната тишина остана да се чува боботенето на дизел генераторите, подаващи електроенергия. Бяха пристигнали в порт Дърбан – ЮАР.            

            Мартин излезе от централния пост за управление. Асансьорът го носеше нагоре към дневната светлина и напрежението го напускаше. Беше главен механик на този модерен 50 000 тонен кораб, превозващ едновременно най-разнообразни товари. Екипажът беше многонационален – от 30-те души на борда 7 бяха българи. Имаше филипинци, гърци и италианци. Когато се налагаше да обсъждат каквото и да е помежду си, прибягваха до услугите на морския Английски. Езиковите различия бяха голям проблем, при работата на едно място на хора, с толкова различни културни нагласи. Дори изготвянето на менюто, създаваше поводи за разногласия. Не случайно най-добри резултати в работата осигуряваха екипажи съставени от хора, говорещи един език. Но компаниите все по-трудно набираха персонал. Налагаше се да правят много компромиси – особено за по-неквалифицираните позиции.

            Корабът беше регистриран в Либерия. „Удобният” флаг осигуряваше на Италианската компания–собственик, ниски разходи  и по-малко разправии с профсъюзите, които много зорко наблюдаваха корабите записани в официалните регистри на държавите.

            През финестрините* на просторната си приемна, той огледа от високо суетнята, по започналите товарни операции. Бяха привързани към кея на Захарния терминал на голямото пристанище. От тук щяха  да приемат захар, произведена от тръстика, с която ЮАР се славеше като световен износител. По кея вече се подреждаше колона от камиони с ремаркета, натоварени с големи торби, всяка тежаща по два тона, издути от кафявата сладост. При висенето им във въздуха от крановете, те приличаха на големи балони, обърнати наопаки. Изглеждаше забавно, но Мартин знаеше, че там вътре, в някои от тях имаше и нещо друго, такова, за което никой, освен него и още двама от българите на борда, не трябваше да знае!

            Варна сияеше под лъчите на утринното лятно слънце и полека-лека се събуждаше. Беше неделя – свободен ден за курсантите от Военно-морското училище. Мартин реши да бъде сам, да се отпусне и разходи. Харесваше този град, въпреки, че като пловдивчанин, с нищо не можеше да замени родните тепета и очарованието на старият град. Вече завършваше реномираната морска академия. Сериозната петгодишна подготовка осигуряваше отлични инженери и щурмани, и не случайно те биваха радушно приемани в търговските флоти по цял свят.

            Седна на масата с чудесен изглед към пристанището и плажа. От високата площадка се виждаха редиците от чадъри на пясъчната ивица. В дясно от него Морската гара беше дала подслон на големия лайнер „Дойчланд”, от чиито ката-порти* се нижеха стотиците туристи, към чакащите ги автобуси, за туровете по крайбрежието. Сепна се от приятен женски глас, идващ зад него. Видя двете млади жени, облечени в

Щамбайн – управляващ уред, за подаване ходовете на главния корабен двигател

Финестрин – корабен прозорец

Ката-порта – отвори в бордовете на кораба за достъп в долните палуби

плисирани поли и двуредни сака. Сините им шалчета над белите блузи им придаваха

нещо много понятно за него свързано с морската професия. Немският им звучеше приятно и той се помъчи да заговори на езика им, припомняйки си наученото в гимназията.

            Оказа се, че са служителки от варненското представителство на голямата туристическа агенция  „Каухов Райзен”. Вече бяха понаучили малко български. Очаквали след час да поведат две групи от кораба на кратка екскурзия до курорта „Златни пясъци” и обиколка на Варна. Едната – Матилда – имаше наситени тъмно зелени очи и те, сякаш, като магнит, го караха да ги търси настойчиво. Колежката й разбра и намери основание да си тръгне, с уговорката да са в точното време на кораба. Известно време само мълчаха и той с всяка измината секунда разбираше, че потъва безвъзвратно в омаята на тази млада, усмихната немкиня. Няколко дни след това, не можеше да се съсредоточи върху нищо, с което се занимаваше.

            Започнаха да се срещат и колелото на магията се завъртя.

            Бяха изминали 15 години от тези пълни с очарование дни. Сватбата им, на която присъства целият му випуск. Разделите им, толкова трудно понасяни и от двамата. Родиха се децата – момчетата бяха взели най-характерното от славяно-тевтонските  черти – имаха привилегията да са по-различни от немските и българските си връстници. Живееха в Хамбург. Атмосферата на този богат ханзейски град го заплени. Беше често със синовете си, когато корабите на които работеше, преминаваха през това голямо пристанище, изградено през вековете по долното течение на р. Елба. Много обичаха да се разхождат край кулата на св. Николай, оцеляла от бомбардировките през ІІ-та Световна война. Нейният остър връх с готическа суровост пронизваше небето.

            Част от летата прекарваха в Пловдив, потапяйки се в маранята му. В двора на къщата им, големите черничеви и смокинови дървета хвърляха благодатната си сянка и момчетата по цял ден се катереха, заедно с останалите си приятели от махалата. Играеха на индианци и наситения карминен сок от черниците, с който рисуваха лицата си, беше повод за непрекъснати разправии с баба им. Тя с привидната си строгост ги гълчеше с думи, които те не разбираха добре. Годините се нижеха неусетно, с цялата си пъстрота и затова нещастието, което ги връхлетя отначало не можеше да бъде осъзнато.

            Една вечер по-големият им син Ерик, прибирайки се от дискотека с още двама съученици от колежа и минавайки през района на „веселия” квартал Санкт Паули, били нападнати от банда дрогирани „скинхедс”. Момчето им е нямало шанс срещу ножовете на озверелите хулигани. Въпреки, че извършителите бързо бяха заловени и съдени, нищо не можеше вече да събере парчетата от досегашния им живот. Матилда често изпадаше в депресии и се налагаше да постъпва в клиника. Грижите за нея, осигуряването на средства за обучението на Георг, го караха непрекъснато да търси възмжности за по-доходна работа. Страшната загуба остави невъзвратима празнота и въпреки, че улисан във всичките ежедневни проблеми не я показваше, в сърцето му беше застинал студения гняв на баща, решил да въздаде собствена справедливост. Обикаляйки света, беше се нагледал на последиците от тази зараза, наркотиците, убиваща бъдещето на младите хора. Жертвите той съжаляваше, но към онези, които в сянка дърпаха конците на престъпния си бизнес и заливаха градовете с отровата си, таеше непримирима омраза.

           

Глава ІІ

            Събуди се от мелодията на „Вечери на голия хълм” от Мусоргски. Много харесваше тази мистична музика. Мобилният му телефон, мърдайки като жив от вибрацията по нощното шкафче, падна на пода и в първия момент, не можа да го намери. Най-накрая се чу любезния глас на служителка от посредническата агенция в порт Джоя Тауро – Сицилия. Предлагаха му поста главен механик на голяма, луксозна океанска яхта, собственост на някакъв тузар от Аячо – Корсика. Бяха го препоръчали, изтъквайки дългият му стаж и безупречна работа до момента. Заплащането щеше да е в пъти по-добро от досегашните му възнаграждения. Служителката насрочи среща за уточняване на подробностите при подписването на договора след два дни и затвори.

            Мартин стана и обличайки халата си, вдигна щорите на високите прозорци. Беше в Пловдив, за да се види с майка си, която рано останала вдовица и вече много възрастна, тъгуваше за единствения си син. Имаше да урежда доста неща – трябваше да продължи ангажимента на семейството, наето като икономи на домакинството им. Бяха добри и трудолюбиви хора и искаше да ги задържи. Жената се грижеше много добре за майка му. Реши да увеличи заплатите им, а и ползваха безплатно специално построената едноетажна къща. Вгледа се през леката мъгла, идваща от река Марица. Старите дървета сякаш му казваха, че никога повече няма да се върнат онези времена на много радост и веселие от детството. Баща му беше потомък на стар Тракийски род, с авторитет сред Пловдивския еснаф – с магазините и рибарниците си. След национализацията им не можеше да се примири с живуркането като чиновник в малко предприятие. Не били репресирани от новата власт, но не им оставили нищо, освен две малки стаи в собствения дом. Всичко това го съсипало и една сутрин сърцето му не издържало.

            Едва след демократичните промени в края на 80-те години в България, нещата около тях се нормализираха, макар и бавно.

            Валеше ситен, леден дъжд. В късният Ноември, Пловдив много се различаваше от летния си разгул – искрящ и по ориенталски спокоен. Сега, притихнал – сивееше и изглеждаше уморен, така както се полага на един толкова древен град.

            Самолетът проби облаците и тук, на тази височина през деня, слънцето господстваше, заливайки пространството с милиардите си златни стрели. Наложи се да спусне защитния филтър на илюминатора до себе си.

            Назад и долу остана фосфоресциращия обрив от рано запалените светлини на София, която са готвеше вече за Коледните празници. Наближаваха летище Фиумичино – Рим. От тук щеше да вземе вътрешен полет за Катания –Сицилия. До Джоя Тауро можеше да стигне и с такси – беше близо.

            За разлика от студеното време, с което го изпрати преди часове България, на острова духаше топъл вятър от близкия Африкански бряг. Наложи се да свали якето – помисли си, колко по-лесно се живее при такъв климат – без борба от студовете.

            В кантората го посрещнаха както се полага за старши офицер. За разлика от общоприетото мнение, че южняците не бързат за никъде, тук много експедитивно бяха подготвили всичко. На монитора в офиса огледа яхтата. Това си беше направо океански луксозен кораб, с дължина 80 метра и с всички екстри, които можеше да предложи на пътниците си – от соларните панели до хеликоптерната полщадка и хангар. Очевидно ставаше въпрос за големи пари. Разглеждайки файла на вътрешното разпределение, се убеди, че малцина в този несправедлив свят, могат да си позволят подобен лукс.

            За момент го обзеха колебания да бъде персонал на подобна богаташка „играчка”, най-вероятно, налагаше допускането на компромиси, в разрез с добрата морска практика. Но по-затруднения в случая, трябваше да е капитана, който имаше ежедневен досег със собственика. Взе си довиждане с усмихнатите служители от агенцията и с документите по назначаването и самолетния билет пое към новото предизвикателство – Аячо – Корсика.

            Френският граничен полицай на летище „Наполеон Бонапарт” прекалено грижливо разгледа моряшкия му паспорт и не свали поглед от него, до пристигането на представител от Агенцията, който щеше да го закара с колата си до пристанището.

            Яхтеният порт бе изпипан в детайли - десетки съдове от най-различен калибър бяха закотвени в дълги редици. Имаше яхти от САЩ и Канада, чийто собственици ги използваха при идването си в Европа. Сектора на  „големите” беше отделен в централната част на пристана. Няколкото снежно бели, великолепни кораба, наредени един до друг, сякаш се сравняваха по хубост. Спряха пред надписа – „Урания”. Вахтеният моряк взе сака му и заедно с агента поеха към кабинета на Капитана, който ги очакваше. След запознанството и кратките формалности по оформянето на агентирането му, останаха двамата. Капитанът французин, хвърляйки поглед върху предварително получените СV и анотации от агенцията, зададе въпроси, с които показа, че само дооформя предварителните си впечатления.

-          Не бил работил с Българи до сега, но имал добри  впечатления от тях,

съдейки по добрата поддръжка и безаварийност на техните кораби.

Мартин уточни, че до голяма степен традициите на Българския търговски флот силно са повлияни от Френския опит и пример.

Това накара Морсерф, така се казваше Капитана, да се поотпусне и разговорът се насочи към професионални теми. От 50 членният екипаж, професионалните моряци и специалисти бяха 20. В машинното отделение, напълно автоматизирано, монтираните Английски двигатели „Блякстоун” осигуряваха скорост от 30 възела* в час. Подчинени му бяха двама механика, двама ремонтни специалисти и един електро-инженер. Стана въпрос и за това, дали собственика се намесва в пряката работа на старшите офицери.  Капитана го успокои с усмивка, че това става много рядко, само когато преценката му го налага. Пък и разпорежданията към главния механик се издават от него – Капитана! Така му се подсказваше, че не се поощрява контакта, с когото не е нужно.

- От самото начало започват маниерностите! – помисли си той. Всичко това на „отрудените” товарни кораби го нямаше – отношенията там бяха по-открити и делнични. Но тук правилата бяха други!

1 морски възел = 1 морска миля = 1 853 м (условна мярка за скорост на кораба)

Глава ІІІ

            Дните се нижеха един след друг. Нямаха никакви нареждания за отплаване. Мартин беше доволен – имаше време да огледа „стопанството” си. Нямаше нищо по-силно от професионалната подготовка при сработването в колектив на хора от различни националности.

            Необходимо беше задължително представяне пред „Бюро Веритас” – Френския аналог на „Лойд регистър”, състоянието на няколко цилиндъра от главен двигател. Всичко мина гладко и без забележки. За него това бе най-важно – всички да се убедят в компетентността му.

            Мартин на няколко пъти се опитваше да си състави предварително мнение за „човека от снимките”, които беше виждал. Около 50 годишен, със сухо, изпито лице, слаба, елегантна фигура и проницателни тъжни очи, под надвисналите прошарени вежди. Разбра, че Босът има най-разнообразни занимания – освен, че лично ръководеше холдинг за морски превози, притежаваше и куп други фирми – за строителство, хотелиерство и какво ли още не. С една дума – респектираща личност! На всичко отгоре, като чистокръвен корсиканец, не бил много добре разположен към юрисдикцията на Метрополията над родния Остров. Но нещо правеше впечатление – на повечето снимки беше заснет с чаша в ръка. Очевидно не пушеше, но беше на „ти” с алкохола.

            Започнаха непрекъснати дъждове. Корсика, намираща се на юг от Френското крайбрежие, по-скоро се родееше с близката Сардиния, демонстрирайки самобитната си Средиземноморска култура и традиции. С непрекъснатите си призиви за автономия, вироглаво се зъбеше на Париж, макар, че изцяло зависеше от него!

            Мартин направи оглед на машинното отделение и пиеше чая си, като с ръка отпрати филипинската камериерка, която започваше да му дотяга, с постоянното си желание да му угоди. Свърза се с Георг – синът му, вече в края на обучението си в парижката политехника, в специалността Архитектура, му каза, че Матилда е зле – изглежда сивотата на дните й влияеше. Лекарите от психиатричната клиника го успокоили, че се надяват всичко скоро да премине!

            Стана въпрос и за планираната ваканция, която щяха да прекарат заедно с приятелката му в Лугано – Швейцария. Тези новини го накараха да почувства прилив на оптимизъм, предизвикано от жизнерадостния порив на младостта!

            Интеркомът му избръмча – обаждаше се Капитана. Морсерф беше извикал и старши помощника си – с ръка го подкани да седне.

-          Господа, получих нареждане от офиса на мосю Боавур за отплаване тази

вечер – дестинация Лас Палмас – Канарските острови. След два часа искам доклад за готовност. Членовете от екипажа, които са на брега, да бъдат незабавно уведомени!

Вечерната маневра започна. Мястото на главния механик беше на мостика.

Ходовете на двигателите се поддаваха дистанционно в машинното отделение, където дежуреше и механик, за осъществяване на контрол. Записващото телексно устройство печаташе непрекъснато и навиваше листинга с параметрите на извършваните операции. Строената във Финландия яхта, действително оправдаваше парите си. Наличието на активен рул на бака* и въртящите се около осите си винтове отзад, я правеха изключително маневрена.

Бак – носовата част на кораба

На практик, корабът не се нуждаеше от помощта на влекачи, за извършване на маневри по акостиране и отплаване. Но трябваше да се спази изискването за наемането на тази услуга от портовите власти.

            Пилота, местен човек, приличаше на рибар, с дебелия си пуловер с висока яка и не се вписваше в ултрамодерната обстановка на командния мостик, където всички офицери бяха с униформи. Разменяха си фрази с капитана на неразбираемия корсикански диалект и Мартин си помисли, че ще си остане „страничния” човек за тази сплотена група островитяни, които имаха твърде напомпено самочувствие. Към старшия офицер те не можеха да не спазват субординацията, но двуличието им се усещаше.

            Капитанът добре владееше контрола над кораба – вече изпратиха пилота, който махайки с ръка от катера, им пожела успех.

            Елегантният аеро- и хидродинамичен корпус на яхтата с лекота преодоляваше силния вятър и бордовото вълнение. Излизайки в открито море, преминаваха в обозначения фирватер и се включиха в зоната за движение.

-          Също като по магистралата, нали чийф? – Морсерф се обърна към него и

подхвърли:

-          Какво ще кажете да се отбием до каютата ми? Любезната покана очевидно не

търпеше коментар, пък и вахтените офицери поеха смените си. Единствено двамата „главни” на борда нямаха определено работно време и винаги бяха на разположение.

            Старши стюарда сервира напитките. Мартин отпи след тоста от мартинито си и зачака реплика.

-          В Лас Палмас ще имате възможност да се запознаете с мосю Боавур.

Наредено ми е да се подготвим за голямо парти, на което ще бъдат поканени важни персони. По протокол в откриването присъстваме и ние и да Ви призная „чийф”, суетата на тези приеми ме уморява. Но няма как! Необходимо е да подготвите светлинната разцветка на кораба, заедно с електро механика. С една дума – ще бъде истински цирк! Но познавайки боса, бих казал, че действително повода е много важен, след като се организира подобна шумотевица. Очакваме журналисти, най-вероятно и папараците ще търсят пикантерии сред гостите. Допускаме само акредитирани и то за определено време. На борда има и охранители, от фирма, грижеща се за сигурността. Нашият корабен „маршал” ще ви инструктира за мерките, които трябва да предприемете, за да няма неприятни изненади.

            Беше късно, взе си душ и в приспивното люлеене на бързата яхта, засънува големи циркови куполи, окичени със светлини, изписващи името Урания.

           

Глава ІV

            Времето на прехода до Лас Палмас мина бързо. Монтираха светлинни гирлянди по целия корпус и прожектори, които щяха да осветяват водата около кораба. Офицерът по сигурността, оказа се бивш рейнджър от Френския чуждестранен легион, постави изписани на цял лист изисквания за строги мерки – от контрола за качването на борда, до това, машинният отсек да бъде затворен. Достъп до него щяха да имат само оторизираните с пръстови отпечатъци членове на командата. Мартин не беше служил на пътнически кораби, но знаеше от колеги, че и там са валидни подобни изисквания. Само, че тези тук бяха близки до осигуряваните за държавни глави! Какво толкова ги налагаше? Той си помисли, че може би така е редно – толкова влиятелни и богати хора често бяха обект  на посегателства. С една дума – влизайки в досег с този нов свят на немислимо богати и затова толкова могъщи хора, Мартин беше впечатлен.

Като българин, той нямаше вродената в кръвта на Западните хора още от времето на феодализма  нагласа, че господаря е прав! Французите бяха провъзгласили постулатите на Великата революция – „Свобода, братство, равенство”, само че Корсиканците бяха с различен манталитет. С демократичната си нагласа той вече съжаляваше, че прие този контракт.

Дори и без да е на борда, сякаш сянката на този мистичен шеф засенчваше всички! Що за човек беше?

В средата на слънчевия ден акостираха срещу прекрасно оформения в колониален стил площад „Санта Каталина”. Всички бяха готови за посрещането на „Господаря”. Екипажът, включително камериерския състав и готвачите, построени на главната палуба, очакваха официалната церемония. Мартин не обличаше често парадната униформа и се чувстваше малко необичайно, за разлика от щурманите, които рядко пък носеха работни гащеризони. Казаха му, че мосю се ръкува винаги с ръкавици, с по-нисше стоящите от него. Но като задължителен атрибут на флотския ритуал бяха белите ръкавици и това изравняваше донякъде социалното неравенство.

Като вторият по ранг след Капитана и скоро постъпил на борда, задължително щеше да бъде представен.

От към дока приближи малък кортеж – бронирана лимузина, съпровождана от няколко черни джипа. От тях се „изсипаха“ около дузина гардове, които покриха периметъра до стълбата. Няколко от тях бързо се качиха на борда. Едва тогава вратата се отвори и „Той” слезе, придружаван от младо, симпатично момиче, облечено спортно. Собственика се оказа доста нисък и носеше брониран лоден. Познаваше се по това, че почти не се разтягаше при вървежа му. Мосю Фредерик благосклонно огледа замръзналите мирно членове на екипажа и се ръкува доста фамилиарно. Капитанът представи Мартин с няколко думи.

От своите 190 см височина трябваше едва ли не да приклекне, за да се здрависат и както се очакваше, през ръкавиците!

Младата дама до боса се усмихваше и личеше, че не робува на правилата на церемонията. Съпроводиха мосю до личната му палуба, до която никой нямаше достъп. Няколкото снимачни екипа и фоторепортерите засега заситиха „глада” си за информация и се прибраха по колите и бусовете, в очакване на вечерта.

Приема беше обявен за 20 ч. Очакваха пристигането на гостите – около 200 човека. Най-важните от тях щяха да останат на борда. Мартин вече знаеше повода за събитието – честване 20 годишния юбилей на компанията, която Фредерик Боавур беше

развил толкова много! На радарната палуба, високо горе, върху наклонената мачта,

гордо се вееше фирменият флаг – летящата над стилизирани вълни богиня Урания*, на фона на златни звезди!

Приготовленията за партито продължаваха в официалния салон, блестяха среброто и кристалите на сервизите, на главната палуба сглобиха естрада за оркестър и няколко бара. В закрития салон щеше да свири прочута пианистка. Мартин се приготви за безсънна нощ – на офицерите беше разрешено вдигането на тост при откриването, останалите служебни лица и вахтените смени не можеха да консумират алкохол.

Свечеряваше се. Времето беше чудесно – топлия отпускащ здрач преливаше в ясна нощ, в която дамите имаха възможност да покажат скъпите си тоалети от последните колекции, а кавалерите им, през дима на ароматните пури да договорят някоя сделка. А такива събирания се използваха и за осъществяване на неформални срещи в света на бизнеса. Очакваше се и Губернатора на островната група, което означаваше, че ще има още охрана, от Испанските власти.

Гостите, пристигайки на остров Гран Канария със самолети, щяха да използват услугите на агенциите за наемане на лимузини. Не се случваше всеки ден конкурентите в бранша да работят заедно, с пълен капацитет и добра печалба.

Яхтата грейна, окъпана в разноцветни светлини. Елегантният й корпус придоби фееричен вид, засенчвайки с великолепието си няколкото туристически лайнера, акостирали в пристанището. Фантастичната картина привличаше погледите на пълнещите откритите заведения в централната градска част туристи от цял свят. Такива корпоративни събития привличаха общественото внимание с голямата си помпозност, равняваща се по официалност само с държавните церемонии.

Започнаха да пристигат върволицата от коли. На покрития с червена, персийска, ръчно тъкана пътека, официален трап*, гостите бяха посрещани от чийф-стюарда и завеждащата PR-департамента  на компанията. Проверяваха се поканите от офицерите по сигурността, като се откъсваше част от тях, за да се открие скрития слой. Организацията беше отлична – всички получаваха и прилежащите им номера за местата в официалния салон. Постепенно атмосферата се оживяваше, звучеше лека музика, изпълнявана от прочут Бенд от САЩ. Започнаха да се поднасят първите коктейли. Към 22 ч с официален екскорт от мотоциклетисти пристигна и Губернатора, лично посрещнат от мосю Боавур.

Всички бяха приканени да заемат местата си в салона. Старшите офицери вече бяха там, строени в редица, елегантни в белите си парадни униформи. Капитана покани официалните лица да заемат местата си. Мосю стана и като почука със сребърната си лъжичка по чаша от най-звънлив кристал „Мурано”, за да привлече общото внимание, изрази благодарността си от факта, че така скъпите му гости са почели с присъствието си славния юбилей на компанията. Пожелавайки на всички приятно прекарване, той откри вечерята. Партито набираше скорост. Мартин и останалите офицери се оттеглиха.

Застанал в задната част на кораба, гледаше отраженията на града във водите на пристанището, разчупвани от леките вълни на преминаващите катери. Мислеше за своите си работи- заобикалящата го атмосфера не го касаеше – само до толкова, колкото предполагаха служебните му задължения. Усети, че някой се обляга на парапета. Погледна настрани  и я видя – неузнаваема в строго официалната си дълга, черна прилепнала по великолепната й фигура рокля. На няколко крачки зад нея дискретно стояха двамата охранители.

           Не знаеше как да реагира – очевидно беше много близка на Боса, а все още не беше се осведомил.

Урания – богиня, покровителка на звездното небе от Гръцката митология

Трап – корабна стълба към главната палуба на кораба

Оказа се негова племенница, защитила докторат по фармация и придружаваща чичо си.

-          Да сменим обстановката! – изрази се през смях тя. Английският й беше

пречупен през френското произношение и звучеше много сладко. Живяла в Париж и

очаквала назначение в една от лабораториите на фамилията.

            Дискретното ухание на парфюма, съчетан с близостта й го развълнува. Тя показа, че търси близостта му. Всичко, което ставаше, беше много неочаквано. След случилото се с Матилда, беше имал няколко връзки, но нищо не се получаваше – или бяха търсили само забава, или привлечени от доброто му финансово положение, се мъчеха да изкопчат покрай интимностите, колкото се може повече от парите му. Мартин в зенита на мъжката сила, с високата си атлетична фигура действаше на жените като лампа, светеща в нощта към пеперудите.

Тук, в тази чудесна нощ, нещо се случваше. При качването й на борда, си

помисли, че е много млада – всъщност беше в ранните си 30 години. Изслуша историята й – не се различаваше от многото подобни – годините на учене, провинциалното имение, в което беше израснала, глезена, като единствено дете. Разпаднала се връзка, с неин състудент.

-          Само това ми липсва! Няма и месец, откакто съм тук и вече се забърквам с

племенницата на моя работодател!

Погледна назад – охранителите говореха по интеркомите си – в доклада им

щеше да е отразен дългият разговор с главния механик.

-          Много важно – каза си той и се остави на очарованието на тази толкова

чувствена ситуация.

            Разбра, че ще остане на борда за около 10 дни, след което заминаваше за Виана ду Каштело – Португалия. Щяла да заеме мястото си във филиала на фармацевтичната фирма.

            Времето беше напреднало – по палубите се чуваха силните смехове  и оживените разговори на оформящите се и разпадащи временни компании.

            Музиката беше станала по-ритмична – настъпваше фазата на танците и разиграването на томболи с благотворителна цел. Наложи се да се извини – трябваше да слезе в машинното отделение. Стори му се, че има леко трептене в осветлението по кораба. Преоблече се в кабината и оглеждайки се в огледалото, отбеляза със задоволство, колко стегната е все още фигурата му.

-          Не ми е чужда мъжката суетност! – развеселен си каза и тръгна към

хирургически чистия моторен отсек.

Механикът на вахта вече  беше предприел мерки за стартирането на още един

дизел генератор. Повишената консумация на електроенергия, беше натоварила до предела досега работещия. Манипулациите по запалването на машината отнеха време и пожелавайки леко дежурство на колегата, излезе на кърмовата палуба. Много от гостите вече си бяха тръгнали. Нагоре и напред по палубите все още имаше хора, но пика на тържеството отминаваше. Официалните лица бяха изпратени и кея опустяваше от многото  коли. Погледна часовника си – в 03 ч градът не спеше. Туризмът тук беше религия – всичко се подчиняваше на удобството и развлеченията на хилядите туристи пристигнали да харчат парите си. Глезеха се от мекия климат, бягайки от зимата.

            Изведнъж се чу плисък, от към борда, до който стоеше. Наведе се и видя едно тяло, което се мярна в жълтия кръг от светлината на прожектора. Не се замисли извади уоки-токито и предаде по дежурния канал, че има човек зад борда в района на кърмата и скочи. Водата го посрещна с неприятната си хладина. Макар и слабо, в тази част от пристанището имаше течение, което го отнасяше встрани от кораба.

            Беше засякъл къде за последно видя човека. Загреба с мощни удари, гмурна се и напипа ръката му. Гащеризонът му пречеше, но не му обръщаше внимание – важното беше да извади главата му над водата. Хващайки го с отработено през годините на подготовка движение през гърба, той заплува към кораба. Виждаше вече „Зодиака”, спусната от борда, който форсираше към тях. Беше дребен мъж, облечен в официален смокинг. В тъмнината не виждаше лицето му. Мощният скутер приближаваше и освети с прожектора си. Хората вътре бързо ги изтеглиха и на скорост се насочиха към яхтата.

            Поеха го със специалната носилка, вдигната от малък кран и я поставиха на палубата.

            Корабният лекар, вече подготвил спешния си комплект, започна до го обдишва. Мартин помагаше – това беше мосю Фредерик! Все още не диша самостоятелно. След втория мощен електрически разряд от дефибрилатора, сърцето подскочи и тръгна!

            Чуваше се сирената на пристанищната линейка. Придържайки кислородната маска към възвръщащото цвета си лице, изпрати групичката бързащи хора и се отдръпна встрани. Капитана също беше тук – не му каза нищо, само стисна силно ръката му. С този жест изразяваше всичко! Жосефин наметнала манто, побеляла, не откъсваше погледа си от него. Сирената заглъхна и в настъпилото мълчание се запъти бавно към кабината си.

Глава V

Следващата седмица премина в очакване изписването на мосю от частната

клиника, където беше преместен за стабилизиране. Комюникетата за състоянието му се издаваха всекидневно и бяха поставяни на инфотаблата за екипажа.

            Начина на ръководене огромната структура на холдинга на Боавур беше силно централизирана и навсякъде се очакваше неговата санкция за взимане на решения. Мартин вече разбираше, че такъв стил на ръководство в никакъв случай не се вписваше в рамките на ефективността. Присъствалите на празненството ръководители на дъщерни компании и централните структури бяха все още на кораба и очакваха с нетърпение срещата с „Върховния”. Разбира се и причината за падането му от борда - след изпращането на официалните лица той се върнал на своята палуба- разполагаща с големи апартаменти, зали за конференции, към които имаше обширни външни лоджии. Наредено е било никой да не го безпокои. Излизайки на чист въздух, навеждайки се да види нещо привлякло вниманието му, след прилошаване е загубил равновесие. Ако Мартин в онзи момент не се намираше в близост и не беше скочил след него, то сега щяха да хвърлят венци във водата.

Когато се прибра в кабината в нощта на инцидента, побърза да свали гащеризона, който мокър беше залепнал за него. Плискайки се под душа не разбра кога е влязла. Пристъпи към него – през топлата пара видя сиянието на голата й, изваяна фигура. Прегърна я и двамата се оставиха на разтърсващата сила, която ги беше срещнала!

            Болничната кола спря до ката-порта на левия борд, горилите пак заеха местата си. По рампата се изтърколи инвалидната количка, която бързо беше придвижена с мосю към палубата. Малката свита начело с Капитана и лекаря, придружиха г-н Фредерик, който отслабнал, уморено им махна с ръка.

            До края на деня не се случи нищо. Само на вечерята в офицерската каюткомпания*, беше съобщено, че мосю се чувства добре и ще бъде отслужена благодарствена меса в корабния параклис. Службата беше на следващия ден. Присъстващите изчакваха католическия епископ на Лас Палмас. Мосю Боавур отново седеше в количката, водена от Жосефин и медицинската сестра.

            Слушаха напевните слова на латинската литургия. Босът, затворил очи, приличаше на джудже, заобиколен от жадни да заемат престола му зверове!

            Мартин чувстваше, че нещо в обстановката не е наред – наблюдаваше държанието на някои от подчинените в йерархията на компанията. Относителната външна сдържаност в началото, беше заменена с грубовата фамилиарност, неприсъща за служители.

            Човек от личната охрана на шефа му предаде, че мосю желая да се срещнат. В комфортния салон бяха само двамата. Дребния човек срещу него изглеждаше по-добре – явно скъпите грижи даваха бърз резултат. Правеше впечатление лекото завалване на говора – това той обясни, че е в резултат засягането на мозъчен център от продължилата няколко минути липса на кислород. Но – „надявал се, че засега само това ще са последиците от нещастния инцидент!”

            Придвижвайки се с количката, той продължи:

-          Говорете, мосю Мартин. Говорете ми за себе си- искам да разбера повече за

Каюткомпания – помещение на кораба използвано от екипажа за хранене и почивка

човека, на когото дължа толкова много! Кой сте Вие, какво ви доведе тук, за да

пресечете така драматично линията на живота ми? За мен се грижат много хора – но аз разбирам, че постъпката ви е съвсем безкористна. Вие не сте знаели кого спасявате!

Действали сте с рефлекса на силен по характер мъж! За разлика от другите, не сте очаквали никаква изгода! И знаете ли, като Корсиканец, искам да усетя какъв е духът на един Българин! Първият между впрочем, с когото се срещам „тет а тет”, характерно ли е за вашият народ подобно поведение.

Мартин погледна този непроницаем човек и му разказа. Много съкратено, но

усети, че трябва да го направи. Сподели за всички на глед дребни неща, затвърдили убеждението му, че се намира в обстановка, силно различаваща се от тази в другите компании.

            Настъпи пауза. Боавур не каза нищо – върна се до голямото си бюро и извади папка от изящно изработения секретер до него.

-          Мосю Мартин, виждам, че вашият контракт е сключен за срок от 8 месеца.

Предлагам следната опция – да бъдете привлечен на специално създадената за вас длъжност в  ръководството на компанията – Личен консултант по техническите и иновационни въпроси. Имал съм в предвид високата Ви квалификация. Определил съм възнаграждение от 750 000 евро годишно, плюс всички необходими екстри по осигуряване на личният Ви и семеен комфорт. Бъдещата Ви работа ще е свързана също с много пътувания. Ще бъдете отговорен само пред мен и ще сте равен по ранг с няколкото най-близки помощници.

            Мартин слушаше внимателно – като прагматичен човек, си даваше ясна сметка, че ако приеме предложението, ще изпадне в положение на д-р Фауст, продавайки душата си на дявола. Но нали такава възможност не идваше всеки ден! Това предполагаше най-добри и скъпи грижи за Матилда и останалите от семейството. Мислеше си, че може да се оттегли в последствие, ако нещата не вървят както трябва – или поне така се надяваше тогава!

-          Чийф енджинийр, това е израз на сърдечната ми благодарност към всичко,

което Ви дължа! Между впрочем, наредил съм да бъде преведена в личната Ви сметка и една сума от 150 000 евро, както и на останалите, участвали в спасяването ми. Разбира се, за тях, не в същия размер. Искам да се извиня, че израза на тази моя благодарност е чисто финансова, но в материалния ни свят, мисля, че така е резонно! Можете да ми дадете отговора си до 2 дни. Ако не сте съгласен, ще задържим досегашното положение. И още нещо – Боавур направи пауза – Как вървят нещата с Жаклин? Знаете, че аз нямам деца и за мен тя е като дъщеря. Да Ви призная – в началото, когато ми докладваха за аферата между вас, никак не бях съгласен. Но очевидно не съм бил прав – при нас Корсиканците, класовите различия са силно размити. Почти всички сме хора с обикновен произход – потомци на рибари и средиземноморски пирати. Бих искал да съм сигурен, че тя ще е щастлива до Вас!

Глава VІ

Срещата с борда на директорите беше насрочена. Мартин се убеди, че цялата

дейност на холдинга се ръководеше от яхтата. Това беше стил на Главния. Никъде нямаше построени големи фирмени сгради, но в големите световни пристанищни центрове имаше регионални бюра.

            Само, че, мислеше той, ако с мосю още веднъж се случеше нещо фатално, нямаше ли всичко да се блокира?

            Боавур откри заседанието и изложи накратко съображенията си за взетото решение. Позицията му на личен съветник бе приета с ръкопляскания, друг въпрос беше доколко са искрени!

            Думата на мосю беше закон! След като приключиха оперативните въпроси, да останат бяха помолени само трима души, също и Мартин. Бяха предупредени да не пушат.

-          И така, господа, след като вече ще работите с моя нов съветник, искам да му

кажем някои подробности – на първо място, всички тук сме роднини. Завеждащият международните връзки Бесон – мой първи братовчед – мъж на около 40 г., с гладко зализана назад коса, очевидно суетен. Търговският директор – Ла Фош – брат на съпругата ми – изглеждаше като дядо Коледа, нехарактерното за корсиканец обло лице и побеляла коса и третия – отговарящия за сигурността на компанията – благодушен на вид и с тесни рамене, с баналното име Франсоа – също братовчед.

С тези хора ще се отнасяте както и с мен – продължи Боавур. Аз нямам други

преки роднини. Фирмата ни е семейна и почти всичките ни решения се предават устно. Които са най-съществени – разбира се! Засега оставям на Вас оперативното управление. Утре заминавам за Швейцария, където ще постъпя за известно време в санаториум, придружен от племенницата си Жаклин – тук той хвърли кос поглед към Мартин, а вие шеф инженер ще изпълнявате длъжността си до пристигане на заместник.

            Срещата приключи – засега го оставиха да се занимава с работата си, имало време за другата.

           

            Отново се повтаряше спектакъла по заминаването. „Горилите” пак играеха пантомимата си. Все още в инвалидна количка, мосю придружен от антуража си, беше качен в бронирания бус.

            Раздялата им беше дискретна – усещайки вкуса на чувствените й устни, Мартин само успя да й прошепне няколко думи. Тя му направи знака за обаждане по телефон и се затича към колата. Гледайки отдалечаващия се кортеж, усети внезапен прилив на угризение. Какво можеше да направи! След последния разговор с Георг беше предупреден, че Матилда бързо гасне. Замъгленото й съзнание я отвеждаше в един друг свят, където всички се изравняваха – и палачи и жертви!

            Забелязваше се и промяна в отношението към него на борда. Когото и да срещнеше по кораба, принудената любезност граничеше със сервилност. Вече не беше един от тях.

-          Значи не сме само ние българите такива! – мислеше си той. Шеметното му

издигане в корпоративната йерархия накара и капитана Морсерф да го търси за консултации, дори и по незначителни поводи от ежедневието. За всички залога бе голям – високото заплащане ги караше да бъдат внимателни и да не „мътят водата” пред новия бос!

-          Това най-вероятно няма да доведе до нищо добро! Дано заместника ми

пристигне час по-скоро!

На вратата на кабината му се почука. Стюарда съобщи, че сменника му вече е на

борда.

-          Ето, на него ще му е по-лесно. Аз нямаше от кого да приема длъжността.

Трябваше да се  доказвам категорично. И още чуваше гласа на  капитана, който на въпроса му какво е станало с неговия предшественик и защо е напуснал, му обясни че е починал внезапно от инфаркт, и за който всички толкова много съжаляват. Доста ненавременна кончина за човек, ненавършил 40 години!

Колегата му беше немец, с много добра квалификация, защото много бързо се

ориентира в обстановката. Носеше кръгли очила, които придаваха на лицето му израз на бюртер, дошъл от началото на ХХ век.

            Сбогува се сърдечно с колегите и Капитана. Филипинската камериерка даже се просълзи – беше се привързала към него за тези 2 месеца. Колата с агента го чакаше и той се вгледа, за кой ли път, в новото си амплоа – полетът му беше за Ротердам – Холандия.

           

            На летище Шипол го посрещна лично Франсоа. Добродушната му физиономия изразяваше сякаш недоумение какво търси тук? – Ето още един, който ме смята за натрапен във фамилията! Но ще видим за в бъдеще. Вече си го беше набелязал, предчувстваше, че рано или късно ще се сблъскат – зад леко глупашкото му излъчване, се криеше другото му „Аз”, което този мъж старателно криеше. Разбираше, че за да бъде определен да отговаря за тази много важна дейност в компанията, многократно е доказал възможностите си.

            Говореха за незначителни неща по пътя за хотела и Мартин се убеди, че важните предстоят.

            От към река Шелда се диплеше мъгла, която придаваше унил вид на зимния Ротердам, в който по изключение не валеше дъжд или сняг.

            В апартамента вече го чакаха, мосю Боавур не беше в количката, държеше в ръка елегантен бастун, с който си помагаше. Размениха дежурните любезности. Бяха само тримата – охраната на Боса дежуреше в коридора. Мосю започна направо, заинтересува се:

            - Какво е състоянието на съпругата? Как протича лечението? Бих искал, ако лекарите позволят, да я преместят в елитна клиника в Швейцария! Какво мисли мосю Мартин за това? Също така биха съдействали за в бъдеще, сина му Георг да открие свое архитектурно бюро!

            Мартин не очакваше такава бърза „фронтална” атака, насочена към най-близките му хора! Какво се целеше с това!? Не чака дълго, за да разбере. Пристъпвайки по същество, шефа открехна завесата. Стана въпрос за неща, които вече предполагаше.

Налагало се да извършват известни услуги на кръгове, от които пряко

зависел успешния бизнес на компанията. Приемайки го за член на фамилията, разчитайки на неговата лоялност те очаквали от него, като морски специалист, да съдейства. Касаело се за логистичното осигуряване на някой пратки, от различни райони на света, в които транспортния холдинг оперираше.

            Мартин усети как пред очите му се пуска пелена от яростта, която го завладя! Тлеещата болка се върна, разтърси го! Очевидно изражението му се беше променило, защото Франсоа го попита дали му е добре. Явно приемаха промяната в настроението му като резултат от информацията, която му поднасяха!

-          Овладей се Мартине! Накарай ги да мислят, че това е причината!

Боавур стана и на тръгване, обръщайки се каза:

-          Момчето ми, ние не правим нищо повече от това да сме добри партньори на

тези, от които зависим.

-          Така значи, прилагаше тактиката на нацистите – никой не беше виновен –

едни били само машинисти на влаковете, други само стрелочници, а накрая 6 милиона евреи бяха унищожени в лагерите им!

-          Всички подробности ще уточните с Франсоа. Сега ще работите заедно, така

че свиквайте един с друг. „А пропо”, ако желаете, можем да ви дадем малък отпуск, за да се видите с близките си в България и Германия и да уредите належащите въпроси у дома. След това ще бъдете много зает. Мосю кимна сдържано и излезе от стаята.

            За него беше ясно, че те вече контролират живота му. Споменаването на близките му не беше никак случайно. Косвено му даваха да разбере, че или ще е с тях, или ... !

            Тази мисъл го мобилизира. „Ще видим, уважаеми господа! Вие не може да сте наясно с личната ми причина, поради която толкова ненавиждам това, което правите и в което вече съм въвлечен”.

            Искаше да остане сам, но Франсоа вадеше от чантата си лаптоп.

-          Бъдете спокоен г-н Мартин, помещението е обезопасено против външни

влияния. Разговорът ще си остане между нас.

           

           

Глава VІІ

            София го посрещна, цялата затисната от сняг. Беше резервирал такси преди кацането на самолета и се оглеждаше, приятно изненадан от вида на новия терминал. Каза името на хотела и с любопитство заразглежда зимния столичен пейзаж – купчините непочистен сняг по тротоарите.

-          Мила родна картинка! Не можахме да се научим, че добрия стандарт на

живот се прави от всички.

Мартин чувстваше, че не може да се отпусне, да се порадва на срещата с

Родината. Седеше до приказливия шофьор и успя да забележи една невзрачна кола, която се мяркаше периодично в потока на движението, но винаги зад тях.

След като спряха на пиацата пред луксозния хотел, видя как „Седана”  бавно

отмина. Следяха го – и въпреки това, беше решил да успее на всяка цена. След като се настани в апартамента, слезе в лоби-бара, купи си новите вестници и от един фотьойл зачака – след няколко минути видя това, което вече знаеше – зад една голяма палма доста демонстративно го гледаше дежурния „брояч”. Мосю Боавур беше наредил неотлъчно да са до него и така му показваше, че не бива да върши лудории!

-          Е, ще видим! Слизайки със служебния асансьор в подземния гараж

преоблечен в делнични дрехи, закупени от хотелския магазин и затова сигурен, че по тях няма прикачени GPS  транспондери, се качи в предварително наетия и подготвен „рент а кар”. Навлизайки в трафика, се насочи към големия жилищен комплекс „Люлин”. Няколкото контролни кръга, които направи, го убедиха, че е без „опашка”.

            Не беше карал отдавна по заплетените улички на центъра, но успя да се справи.

            Срещата бе уговорена предварително. „– Наложи се да стана агент като Джеймс Бонд!” Никога не се бе готвил за това, но сега откриваше неподозирани възможности в себе си.

            Още от Холандия успя да се свърже от уличен автомат с Калоян – своя съкурстник от Морското училище,  за когото знаеше, че работи в Българското бюро на Интерпол. Завеждаше морските операции. Разговорът им беше кратък, уточниха подробностите за рискованата за Мартин „екскурзия” из зимна София. Паркира през една пресечка до сивата панелна грамада, приютила стотици семейства. Скърцащият асансьор го стовари на стълбищната площадка, облепена с рекламни листовки и напръскана със спрейове. Очакваха го, защото една врата веднага се отвори и го приканиха бързо да влезе. Бяха се променили с годините. Съкурстника му – напълнял и с оплешивялото си теме, приличаше на провинциален учител. Изучаваха се няколко секунди и сърдечно се прегърнаха. Нямаше време за сантименти – инструктажа започна незабавно. Вече беше задействана дискретнана машина на няколко български и световни служби, включително и американската „ДЕА”, с целия си мощен ресурс. Калоян му предаде убедеността на всички, че това ще е един от най-големите удари срещу глобална мрежа за разпространение на всякакъв вид наркотици и скъпоценни камъни, главна брънка, от която беше Корпорацията на Фредерик Боавур. Още не могли да повярват, че ще имат свой човек, стоящ толкова близо и част от организацията на Картела!

            Всички опити да внедрят отвън агенти се проваляли. Били изгубили и хора. С една дума – не се добрали до нищо съществено. Сега имаха златен шанс и Мартин нямаше цена за тях! Не му се разрешаваха връзки с никого, освен най-тесен кръг от високопоставени служители на Интерпол и ДАНС. Калоян извади от несесера си  клетъчен телефон. На външен вид не се различаваше от новите „смарт” телефони. Също така му предаде „гаранционната” карта, документите за покупка от известен магазин в Ротердам. Онези познаваха стария GSM  апарат и новата придобивка т рябваше  да е легитимирана. Запозна го със секретната функция за връзка, която беше изключено да се задейства от страничен човек. Където и по света  да се намираше, при включване на специалния режим, биваше пеленгован от сателит, който разпознаваше кодирания му сигнал и го предаваше на дежурните в Аерокосмическия център в София. Там незабавно разбираха, че е на линия и можеха да обменят информация. Така отпадаше необходимостта от предварително уговорени връзки, които можеха да бъдат проследени. В това супер изделие бяха вложени толкова много иновации, че заменяше цял щаб от сътрудници.

            Мартин слушаше внимателно – цялата важна информация трябваше да бъде запомнена. Като начало ще трябва основно да се запознае с паяжината, изплетена в цял свят. Някои от пратките щяха да бъдат пропускани, за да се започне развързването на този „змийски възел”, както се изрази колегата му. Трябваше да е много предпазлив – контакти само в належащи случаи. Знаеше се, че Корсиканците са по-опасни и от Сицилианците и Кавказците – бяха много тясно свързани помежду си и в техния кръг не можеше да проникне външен човек. Мартин беше единственото изключение. Калоян го погледна, замислен след тези уточнения и каза:

-          Ще бъдеш съвсем сам, приятелю! Няма да има възможност да ти се помага

своевременно. Ще имаш няколко варианта за изход, но и те не са гарантирани. Печалбите на тези хора са толкова огромни, че тяхната мощ и организация по нищо не се отличават от нашите. Бог да ти е на помощ!

            На тръгване му връчиха пакет с информационни дипляни и каталози от Националния исторически музей в Бояна. За времето на срещата им би трябвало да е бил там. Връщайки се по същия начин в хотела, той забеляза новите „очи и уши” на организацията. Бяха много изнервени – двойка на средна възраст, нали го изтърваха! Щяха да имат неприятности, а и вече всички български „броячи”, засечени, фигурираха в информационните масиви на службите.

           

            Обади се на Георг. Обясни му ,че заради тежката зима в България ще се забави тук. Трябваше да свърши и в Пловдив доста неща. Той знаеше, че разговорите му се проследяваха.

-          Какво пък, колкото и да е трудно и опасно, ще се помъча да повредя вашия

добре „смазан” от парите и кръвта механизъм, господа!

            Поколеба се, но засега реши да отложи обаждането до Жаклин. Искаше да е наясно какво е положението в Хамбург.

            Беше поставил едно единствено условие пред Калоян – да бъде уредена закрилата на близките му тук и в Германия. Залогът беше твърде голям. Искаше да е спокоен, че ще бъдат предпазени от дългата ръка на престъпниците. Но дали щяха да се справят. Много бяха случаите, когато важни свидетели биваха изваждани от „играта”, чрез манипулиране и отвличане на близките им. Това касаеше дори и висши полицейски и държавни служители.

            Трябваше да се отърси от тези мисли – отвличаха го от главното, до което се стремеше, да удари в сърцата тези мръстници, които презираше!

            Влакът летеше през заснежените поля на Тракия. Скоро щеше да прегърне майка си. Тя толкова искаше да го види – вече беше загубила надежда, че ще бъде близо до нея.

            Спирайки пред къщата от таксито забеляза, че има пост на охрана, така, че да се забелязва.

             Системата беше задействана! В Пловдив остана само за три дни. Погрижи се всичко да бъде осигурено. Изслуша доклада на иконома и го увери, че ще му осигури нов пикап, за по-добро обслужване на домакинството. Уверен беше в лоялността на това семейство. Предупреди го, че хората, които охраняват майка му и тях самите, са наети лично от него, за да е  спокоен, отсъствайки за толкова дълго време.

Уреди пред Нотариус и дарението, с което прехвърляше върху тях собствеността

на построената къща. Нареди и „скайп” линията по интернет да е включена непрекъснато, за да е в течение на всичко.

            Отново се сбогуваше с България. Някакво предчувствие за невъзвратими загуби стягаше душата му. Изглежда многото събрали се драматични обрати в живота му, даваха своето отражение, сигурен беше , че за последен път вижда майка си!

            Сега очакваше тежката среща с Матилда. С какво беше заслужила съдбата си – една жизнерадостна жена, любяща майка и съпруга, беше безжалостно съсечена от трагичните обстоятелства. Стисна зъби и разбра в този момент, че в смъртоносната игра, която започваше, няма да прояви колебание! Щеше да води самотната си война до край!

           

Глава VІІІ

            Над Хамбург слънцето караше плаващите парчета лед по река Елба да блестят като стъклени. Корабите ги скупчваха  към доковете и те мърдаха като живи същества.

            Витрините на големите магазини, с Коледната си украса, привличаха оживените немски семейства.

            Мартин и Георг паркираха „Поршето” пред клиниката. И двамата мълчаха. Със свито сърце пристъпи в стаята. Мати, както галено я наричаше, беше вперила широко отворените си тюркоазени очи, но не реагира на милувката му. Стояха до леглото  и Мартин прикани сина си да тръгва. Искаше да бъдат само двамата. Георг се засуети, но накрая отстъпи.

            Държеше я за изтънялата длан и в съзнанието му изплуваха техните моменти, ярки до невъзможност и сякаш нереални. Усети топлината на сълзите, напълнили очите му!

           

            На сутринта Матилда почина. Дежурният лекар му предложи ако желае, да извикат отново протестантския абат, който през нощта беше дал последно причастие на съпругата му.

            Мартин с благодарност прие. В мъката свила сърцето му, всяка подкрепа беше добре дошла. Чувстваше се така сам – и какво от това, Господи, че на Земята има толкова много хора, след като така страшно се разделяме с най-обичаните си!

           

            За траурната церемония пристигнаха много близки и приятели. Георг застанал до него, висок, изглеждаше суров и възмъжал. Сдържано приемаше съболезнованията на пристигналите хора. Мартин горещо се помоли, да направи всичко възможно, за да го предпази и в този момент се запита, дали цената на всичко, което се случваше, не бе твърде висока?

            Домът им никога не е бил толкова пуст. Дори и когато Матилда беше в клиниката, все намираха време да градят планове. Сега Георг, заедно с приятелката си Хелге, предложиха да се нанесат тук. Къщата беше хубава, с добър изглед към реката, така че да бъдат заедно, когато и Мартин е в Хамбург. Георг реши, че ще развива дейността си в родния град, въпреки предложенията за постъпване в няколко престижни архитектурни бюра в Париж. Щеше да проектира и семеен параклис. Телефоните звъняха непрекъснато. Изказани бяха и съболезнования лично от Фредерик Боавур. Гласът му звучеше искрено и внушаваше загриженост и съпричастие. Разговорът с Жаклин беше кратък и мъчителен. Трябваше му време да обмисли връзката им занапред. Засега си обещаха да се чуват и през мълчанието на прекъсната линия, разбираше, че именно сега, след като изгуби Мати, му е трудно да продължи!

           

            Отново беше в Ротердам, отново се срещнаха с Франсоа. След последните им уточнения, сега на новото място, в друг хотел, пристъпваха към реализацията на голяма кръстосана операция, която трябваше да осигури пренасянето на два тона кокаин за Холандския пазар. Стоката щеше да бъде прехвърлена на няколко етапа, като последния трябваше да осигури той. Задачата му бе да осигури плащането на доставчиците, в Американското пристанище Вера Круз.

            Начина на пренос, организирана от Боавур, включваше доставки по море, като най-безопасни.

            Винаги се използваше прехвърлянето да става заедно с масов товар, за реален клиент. Това осигуряваше сравнително лесен начин за получаването. В голямата си част, нищо не подозиращите търговци получаваха в складовете редовен товар, който в последствие беше „освобождаван” от подставени дистрибутори. Такава беше практиката на големите доставчици. Колумбийските и мексиканските наркобарони, като производители получаваха гарантирано парите си, а чрез стъпаловидното прехвърляне към локалните пазари, едрите дистрибутори се разплащаха на компаниите – превозвачи, като холдинга на Мосю. Всички по-надолу във веригите за разпространение уреждаха взаимоотношенията помежду си. Популярните „екшън” истории, разигравани по световните киностудиа, с престрелките и гонитбите по улиците, касаеха крайните играчи, които разпределяха териториите си! Големите нанасяха безпощадни удари, само в случаите, когато някой по пътя на едрите доставки, ги компрометираше.

            Мартин се убеди, че дейността  на тези тъмни сили е така поставена, че беше много трудно да им се противодейства. Дори да се заловеше товар, информацията за службите се късаше и другите доставки преминаваха.

            Земята беше много „мокра” планета и огромния обем морски превози, осигуряваше непрекъснатост на този трафик. Разбирайки сложността на това, с което се беше заел, Мартин се окуражаваше, че в ролята на „и сам война е войн”, ще съумее да се справи и оцелее.

            Боавур не се обаждаше, явно чакаше Мартин да се свърже. Така и направи – потърси възможност да говорят по „Скайп”.

            „Господарят” – все така с елегантния си бастун изслуша доклада му, с непроницаемо лице, по някое време се пресегна извън кадър и се появи „дежурната” чашка. Даде разрешение за разплащането, използвайки банални кодови фрази. Теоретично се знаеше, че „скайп” връзките не могат да бъдат подслушвани, но и така се спазваше стриктна секретност. Франсоа вече му беше дал паролата за отключване на автоматичния банков трансфер, който трябваше да подаде, след като се увери, че стоката е качена на кораба.

             Шефът пожела успех и изчезна от екрана, като не даде да се разбере, къде се намира.

            Мартин знаеше, че осигуряването на тази пратка е неговия приемен изпит в семейството. Позицията на доверен човек на Боса, получена заради спасяването на живота му, не го правеше популярен сред другите приближени, а и можеше ли да знае човек – някои роднини навярно биха се радвали ако с властващия им сродник се случеше нещо!

            След връщането от България и Германия, бяха провели няколко срещи с Франсоа. Този човек непрекъснато искаше обяснения, за всичко, което го свързваше с пътуването. Накрая Мартин не издържа, приближи се плътно до него и тихо му каза:

-          Ако не престанеш да ровиш точно в този момент покрай мен, ще се наложи

да се уточним пред мосю Фредерик! Ако смяташ, че можеш да се справиш вместо мен с тези пратки – моля! Но ми се струва, че твърде малко можеш, приятелю!

Лисичото лице на Франсоа се разкриви в гримаса – изглежда отдавна никой не 

беше говорил така с него. Мартин се мъчеше  да сподави надигащото се отвращение към този подлец, но все още беше рано, за да уредят веднъж – завинаги отношенията си. Той не беше спрял да се интересува, непряко, с преждевременната смърт на своя предшественик – главен механик на яхтата. Този срещу него бе организатора – бяха го отстранили радикално. Много ги беше раздразнила поставената денонощна охрана от „негова” страна, над близките му в Пловдив и Хамбург. Месечните преводи към фирмите се изпращаха от личната му сметка, за която бе сигурен, че се наблюдава от мафиотите.

-          Започвам да свиквам с този дуализъм! Те не се по-умни от мен и тези, които

ме подкрепят! Свикнали са, чрез репресия и страх, да печелят. Но цялата жестокост на света няма да ви помогне, господа!

           

            Кодът, който беше получил, даваше възможност на доставчиците да получат парите си от няколко стотин сметки, чрез банки в офшорните зона на Карибите и остров Ман. Така се губеше възможността да се локализира подателя. Отделно по официалната дейност на холдинга се извършваха плащания за транспортните схеми на корабите.

            Много, много трудно беше да се проследят. Съветниците на престъпната организация, тези с белите якички, бяха свършили добра работа. Оставаше пътя към директната елиминация, залавянето на пратките и хората, свързани с тях. Това трябваше да стане с един масиран удар в няколко държави, на три континента. Тук основната работа трябваше да свършат американците от ДЕА – само те имаха тези възможности. Интерпол силно разводняваше усилията си и затова не беше достатъчно ефикасен. Свърза се с центъра и предаде подробностите за доставката. Сега трябваше да е сигурен, че тези от който зависеше, щяха да си свършат добре работата. На едровата фаза тази голяма пратка щеше да премине в последствие щяха да ловят пласьорите в Холандия и Белгия. Важното засега бе да печели доверие сред тази шайка.

            Напоследък се беше превъплътил в нова за него роля – на доверен куриер в организацията. Дейност, която е лесна за вършене, при положение, че службите знаеха за това, което става. Този път играеше безгрижен турист, изучаващ Испанското колониално наследство. Градът Вера Круз, беше първия и най-стар порт на конквистадорите. След изграждането на мощни укрепления и удобното му разположение, от тук тръгваха за Европа галеоните, натоварени с всичко заграбено от новите земи. Разхождайки се из старата крепост, смесвайки се с гъмжилото от хора по магазинчетата на пазара до пристанището, той оглеждаше района на вечерната среща. Мястото беше много удобно за конспиративна размяна. Мартин щеше да предаде кода, гарантиращ плащането, след като получеше уверението за натоварването на „стоката”, името на кораба и точно в коя партида от товара се намираше кокаина. Най-възловата част от сделката – бяха му показали снимката на човека, също така и ресторанта, където да чака. Други хора – американските туристи, трябваше да локализират посредника и неговите контакти в обратен ред.

            Вечерта се спусна с мекото дихание на бриза, идващ от Мексиканския залив. Това позволяваше заведенията да бъдат пълни с компании, насядали по пейките и масите на открито.

            Всеки ресторант разполагаше със свой оркестър от класическите „мариачи”, които ревниво пазеха териториите си. Вече започваха да обикалят сред хората и да предлагат изпълнение на „кангасейрос” – само за Вас! Мартин поръча задължителната Текила с отровно лютата туршия и се огледат дискретно. Видя този, който му трябваше – фотографа с професионалния си „Полароид” – правещ моментни снимки. Онзи също го беше разпознал. Размениха си кратки погледи – Мартин носеше, като всички туристи, малка видеокамера „Хитачи”.

            На широкия дансинг излезе и се подреди за последното си изпълнение дамски фолклорен състав. Щяха да изпълнят характерен за тази провинция танц, крепейки пълни стъклени чаши с вода, отгоре на главите си.

            Това предизвика оживление сред присъстващите. Много хора станаха прави, за да виждат по-добре. Сега беше моментът за размяната. Фогографът се приближи и любезно предложи услугата си. Мартин се съгласи след секунди плаката беше в ръката му, а с нея имаше и малко листче, с отпечатан безобиден поздравителен текст. От масата си той го изпрати като SMS и зачака отговора. След 5 минути получи контрола от търговския директор Ла Фош, с която също така безобидно му се разрешаваше да подаде кода за разплащането.

            Мариачите, придобили настроение, с чувство свиреха живата мелодия, под чийто такт жените изпълняваха все по-сложни стъпки на танца, развявайки широките си белоснежни фусти и без да разливат водата от чашите. Публиката екзалтирано ги подкрепяше, абсолютно доволни от майсторството им.

            Сред бутащите се хора, Мартин спокойно предаде свитото на руло в банкнота от 20 долара листче. Светкавицата отново блесна, предаде му новата снимка и фотографа се изгуби в тълпата. С това срещата им приключи – уредено беше доставянето на два тона висококачествен кокаин за Европейския пазар. Той щеше да донесе печалби от десетки милиони!

            Утешаваше се с мисълта, че така или иначе, това бе стъпка към залавянето на организаторите. Но колко други имаше още!?

Глава ІХ

Пролетта беше разкрасила Пловдив. Около река Марица тополите сееха белия си пух и сякаш, под яркото слънце отново валеше сняг!

Високо горе, в далечината, билото на Родопите белееше. Южният вятър, носещ аромата на Беломорските брегове, бързо го топеше.

Пак стоеше до прозореца на стаята си. Гледаше крехката зеленина, покрила старите дървета и на фона на събуждащия се живот, си мислеше, че сега само той и синът му Георг бяха връзката с родните корени.

Изпратиха майка му в последния й път! Сега там, някъде горе, в по-добър свят, тя беше заедно с любимия си човек!

-          Дано ни пазят и закрилят, дано всичко свърши добре, Господи!

Приключвайки с формалностите около погребението, реши да не снема охраната

на къщата. Имаше съмнения, за евентуална диверсия. Поставиха видеокамери и нарядите правеха непрекъснати обходи.

            Изминалите месеци го бяха изтощили. Въртележката от непрекъснати пътувания, конспиративни срещи и напрежението от огромния стрес, си казваха думата. Двойственият живот, който водеше, го направи съвсем различен, от човека, който беше преди. Стана изключително сдържан, почти не говореше. Беше осигурил много пратки за Европа. Имаше доставки и за България.

            Странно – при една от по-големите разработки чрез митницата в София, въпреки, че „стоката” беше маркирана, успя да премине! В последния момент партидата от цветя, идваща от борсата в Холандия, е била пренасочена към митническото бюро в Хасково. След претоварването, готовите подаръчни букети опаковани в целофан, бяха потънали в дън-земя!

            Не беше уведомен за това. Добре, че имаше и „успешни” доставки. Това беше сериозен признак, за съмненията около него.

            След като участва в съвещанието на „рънерите” на борда на яхтата, получи уверение, че промяната била наложена, заради по-добрата възможност, за преминаване и не е имало време, за да го уведомят.

-          Значи, съм на прага на компрометирането! Да се стигне до тук, при толкова

грижливо създавана легада, очевидно имаше пробив – връзката в София.

Целофана, с който се опаковаха кутиите цветя и букети, всъщност беше

импрегниран с хероин, който в тайна лаборатория някъде в България се извличаше и разфасоваше. Все още не знаеха къде е цеха на преработка.

            Самият целофан беше третиран във фармацевтичния комплекс – Виана ду Каштело – Португалия. Производството на медикаменти, всъщност прикриваше престъпната дейност. На практика, неговата любовница, беше един от организаторите. Докторатът, който бе защитила, се оказа тема от органичната химия.

            Мартин се чувстваше оплетен в тази паяжина от алчност, безогледност, фалшив морал, на хора, по-лоши от диви зверове.

            Толкова ли беше важен спечеления по този начин още един милион?! Зад неистовата жажда за богатство на котилото Боавур и другите като него, надничаха лицата на хиляди прекършени човешки съдби. И Българските им помагачи и партньори не бяха по-добри. Изпитваше срам, само като помислеше, че са му сънародници!

            Когато разбра и за Жаклин,  с големи усилия си наложи да преодолее омерзението, което го обзе. Как държеше в прегръдките си жената, която зад перфектната си външност криеше толкова тъмнина?! Та нали под нейно ръководство се произвеждаха хероин и амфетамини. Но като един от тях, трябваше да стисне зъби и да продължи!

            Засега все още нямаха нищо конкретно за него. Не можеха да го уличат. Някъде в София, на високо ниво, имаше ренегат, който беше подал сигнал, че в организацията действа агент под прикритие. Слава Богу, не беше споменато името му. Като единствена българин беше на прицел.

            Още при първата среща, уточниха с Калоян възможност за директна връзка между двамата. Беше дошло време за нея. Мартин поиска и директен контакт с Американски представител от ДЕА. Надеждата му беше вече само в тях. Искаше и конкретна услуга – изтеглянето на Георг и Хелге в САЩ, където трябваше да бъдат в безопасност до приключване на операцията. След седмица на уточнения, подробностите по прехвърлянето се уредиха. Наложи се да коментира пред „колегите” си, че синът му е включен в изследователска група за проучване на строителството на язовири в Централна Африка. А този континент беше твърде необятен, повече от възможностите на Мосю да го открие.

            Сега се чувстваше по-спокоен. При срещите с фамилния съвет на Боавур, заемаше по-твърда позиция при уточняването на операциите. Готвеше се прехвърлянето в Европа на изключително голяма пратка кокаин, а също и диаманти от ЮАР.

            Приемането на товара щеше да стане през големия порт – Дърбан, на брега на Индийския океан. Стоката, камуфлирана чрез товар от 15 000 тона тръстикова захар, беше произведена там. За диамантите отговаряше лично! Пренасянето щеше да е с кораб на Италианска компания – Мосю не искаше да рискува с толкова голяма пратка. Неговия холдинг, който имаше легална флотилия, не трябваше да  е свързан по никакъв начин! За целта Мартин отново трябваше да бъде главен механик. В екипажа щяха да бъдат включени и двама Българи, като палубни моряци, за контрол на товара, а със сигурност и на него.

           

            Градчето Виана ду Каштело, намиращо се в Северозападната част на Португалия, съвсем близо до Испанската граница, живописно се протягаше край Атлантическия бряг. В началото на юни безкрайните лозови плантации, с геометричната си прецизност, създаваха усещането за безпределност със сливането на земя, небе и могъщия океан.

            Преди да замине за Италия, където Мартин щеше да приеме новото си назначение, бяха заедно с Жаклин. Мързелуваше вече няколко дни в спретната малка къща, цялата обвита от лианите на бръшляна. Правеха дълги разходки с велосипедите край брега. Ленивите следобеди, след пикантните обеди в уютните гостилнички. Потапяха се в кулинарните изкушения на тази провинция и най-вече, местното „ржоиш” – тип фондю с пържено месо, ги караха да забравят за това, с което се занимаваха.

            Жак, както я наричаше той, се държеше странно смирено. Непрекъснато го търсеше, отдаваше му се с цялата страст на влюбена жена.

-          Нима е възможно зад тази корсиканска пламенност, да има място за другата

й същност?

            Мъчеше се да разбере – след момент на близост, тя сгушила се до него, започваше да разказва. Нищо от това, което беше споделила в началото на запознанството им, не било вярно!

            Наистина бе племенница на мосю Фредерик, но рано останала сираче, след смъртта на родителите си, загинали в автомобилна катастрофа. Били бедни – баща й не пожелал да се занимава с бизнеса на брат си. Почти не поддържали връзка, но след трагедията, оставайки съвсем сама, почти дете, грижите за нея поел Фредерик. Чичо й я обсипвал с всичко, за което можело да мечтае едно младо момиче. Постепенно чувството на признателност се превърнало в дълбока привързаност. Приемала го като роден баща. Вече в Париж, по време на следването си, провели дълъг разговор. Станало й ясно, че ще трябва да се издължи, сега започнала да разбира истинския образ на чичо си! Всичките му жестове не били безкористни. Разбрала и причината, поради която, баща й не искал да има нищо общо – наркотиците. По време на лятна ваканция, увличайки се по свой състудент, забременяла. Детето от тази връзка, момиченце, било взето от чичо й, дадено за отглеждане от приемно семейство някъде в Северна Франция. Осведомявали я от време на време, че се чувства чудесно и  расте, без да познава истинската си майки. Бруталният Фредерик дал да се разбере, че ако не се съгласи да участва в общия „бизнес”, ще бъде виновна, за това , което може да се случи на собственото й дете!

            Сълзите мокреха рамото му, притискаше я до себе си и разбираше, че вече има съюзник до себе си.

            Изпитваше жалост към тази млада, но прекършена жена, търсеща близост и закрила! Той разбираше, че не би могъл да се разкрие пред нея. Това, с което престъпните й роднини я държаха в ръцете си, беше най-страшното за една майка.

-          Ти не си като другите около мен! Трудно може една жена да устои на

добротата, в едни външно суров и силен мъж. Ти си друг, любими мой, и не искам да те загубя. Сигурността, която изпитвам до теб, ме прави щастлива, в този лицемерен свят!

            Прегръщайки я в тъмнината разгръщаше в съзнанието страниците на живота си и с горчивина се удивляваше на поврата, настъпил в съдбата му.

           

            Седмицата премина неусетно. Инцидентно, говорейки за България, която тя искаше да посети заедно с него, успя да разбере и къде се намира нелегалния цех за преработка на целофана. Хероина се извличаше в голям краве-комплекс край Пазарджик. Ежедневно там имаше голям трафик на транспортни средства, който даваше възможност за безпроблемно превозване на пратките.

            Силната емоция в чувствата на Жаклин към него, я правеше непредпазлива и тя доверчиво споделяше всичко което знае. Разбра и откъде идва информацията към организацията от София. Ренегатът беше служител в Аерокосмическия център. Цялата тази безценна информация предаде към ДЕА. Съобщиха му, че Георг и Хелге се чувстват добре и с нетърпение очакват срещата с него.

            Жаклин го изпрати с колата си до  железопътната гара, заминаваше за Лисабон. От там за Генуа, където щеше да поеме кораба.

            На последната си пряка връзка с Калоян, стана ясно, че този път всички усилия ще са съсредоточени върху залавянето и конфискуване на пратките.

            Ударът трябваше да бъде нанесен едновременно към страните, където щяха да се придвижат дрогата и скъпоценностите, а също така, да се заловят изпращачите и получателите. Наближаваше момента, в който така грижливо изгражданата „империя” на Боавур, щеше да бъде разгромена!

            Ролята му на главен свидетел, щеше да е решаваща при изправянето на престъпниците пред Темида. Предвидено бе да е защитен пред Холандския съд, а  също така и в САЩ.

Прегръщаха се безмълвно на перона. Жаклин се притискаше в него и силно

напомняше на малко момиченце, което не иска да остане само!

            Мартин усещаше, как буца засяда в гърлото му. Не можеше да и каже нищо утешително. Знаеше, че независимо от страшната принуда, в която беше поставена, носеше голяма част от вината.

            Фигурата и се смаляваше и накрая се стопи в далечината. Той се носеше към епилога на този толкова трагичен театър, в който действията, сменяйки се като в калейдоскоп, предподреждаха места на актьорите.

           

ГЛАВА Х

            Мартин оглеждаше оживлението по палубата. Бяха започнали товаренето на тръстиковата захар. Големите, двутонни торби се товареха  експедитивно. Колоната от камиони непрекъснато се придвижваше – идваха все нови и нови. Той знаеше, че някои от партидите бяха „осветени”. От тях в Холандия, щяха да бъдат извадени дублиращите опаковки от по 250 килограма кокаин. Каква ирония – реалния купувач, утвърдена компания на Европейския пазар, изобщо не предполагаше, че бива използвана като важен елемент от престъпния трафик.

-          Скоро ще се сложи край на всичките комбинации! Има още малко неща за

довършване!

            Знаеше за огромната мобилизация на службите в останите по веригата. Клещите щяха да се затворят в строга последователност. Той очакваше и скъсването на българското звено – заедно с тези двамата на борда, щяха да бъдат прихванати и групи, които още бяха в нелегалност. Целта му, заедно с Калоян, бе те да бъдат арестувани извън територията на България. По този начин нямаше да могат да се изплъзнат от възмездието. Нещо, което често се случваше, след протакането и разминаването на следствията по родните съдилища.

            Започна да се приготвя за другата част от сделката, за която отговаряше лично. Трябваше да получи голяма пратка, от така наречените „Военни диаманти” – добити в Южна Африка. Наричаха ги така, защото имаха прецизна държавна маркировка. За правителството на ЮАР беше много важно да се пресече нелегалното им изнасяне от страната  и да се разбере кои фигури бяха включени в Белгия, като получатели.

            Изключителната им бистрота ги правеше незаменими в лазерните технологии. Те не се използваха за бижута. Имаше страни, които с охота ги купуваха от посредниците. Начина на обработка позволяваше, поставени във вода да стават невидими.

            Като главен механик, Мартин се възползва от правото си на излизане, след консултация с капитана. Щеше да свърши и служебна работа до Агенцията, която ги менъджираше. Предварително се беше снабдил с бутилка френска минерална вода от 1,5 литра „Перие”. Размяната трябваше да стане в огромния търговски и развлекателен комплекс „Гейт” (Вратата), в околностите на голям Дърбан.

            Таксито го носеше из булевардите на този внушителен 6 милионен град, строен по Американски образец. Небостъргачите в централната част, започнаха да отстъпват на районите, застроени с прекрасни по своя колорит имения, на тези, които наричаха себе си „Африканери”. Но вече се виждаха и промените – много от тези разкошни къщи се обитаваха от елита на местното население.

            Те вече имаха ново самочувствие. Времената на апартейда, бяха отминали безвъзвратно.

            В ранния следобед, на територията на комплекса беше пълно с посетители. Около изградената с много пари водна площ, имитираща в различните си зони – крайбрежен прибой за сърфистите, планинска река с всичките й препятствия за рафтинг, имаше и открити кафенета и снек-барове. От тях можеха да се наблюдават изпълненията на тези решили да се пробват в екстремните спортове. Развеселената публика поощряваше новаците, които в крайна сметка се изкъпваха порядъчно в бързите, но безопасни потоци на съоръженията.

            Мартин отпиваше от добрата местна бира и опитвайки с удоволствие от пържените по „френски” картофки, правеше небрежно снимки на панорамата. Беше му поискано разрешение за сядане на свободния стол на масата за двама. Това беше доставчика.

            В този случай нещата бяха предварително уточнени. Сега, след тръгването си, той щеше да има същата бутилка с минерална вода, пълна с 2/3 от съдържанието си, но доста по тежка. Стойността на тази бутилка надминаваше и най-смелите очаквания – диамантите струваха 25 милиона долара. Забеляза и тези, които осигуряваха размяната – двама спасители, облечени в черни неопренови костюми, които даваха възможност, с многото джобове, да прикрият оръжията си.

            За останалите се досещаше – района беше подсигурен с достатъчно секретни постове и апаратура от службите.

            Помая се още известно време из комплекса – чувстваше, че е следен от много очи – на приятели и врагове!

            Корабът навлизаше в Бискайския залив. Ранната есен предлагаше чудесно време из тези, иначе доста бурни води. Времето на прехода до Европа беше запълнено с много работа. Правиха и два аварийни ремонта в машинното отделение. Всичко това го отвличаше от мислите, как ще протече края на операцията.

            Рутината на ежедневието беше нарушена от пристигналото съобщение, че след предаването на бутилката в Анверс, трябва да сдаде отново длъжността. Всичко било уредено с агенцията по наемането му.

            Мосю Фредерик го чакал лично на борда на яхтата в Копенхаген – Дания.

-          Имал да уточни някои важни подробности лично с г-н Мартин!

Това променяше първоначалния сценарии. По план трябваше да бъде изтеглен от

„ДЕА“,  след предаването на целия товар в Холандия. Нещо беше станало – нима се бяха добрали до него?

            Трябваше на всяка цена да предупреди Агенцията. Отговориха му незабавно – щели да изчакат пристигането на яхтата и да осигурят извеждането му от Дания. Трябвали им още подробности от отношение на товара и гарантирали личната му безопасност.

            Мартин знаеше, че този път борда на „Урания” нямаше да е гостоприемен за него. Беше стана заложник и на двете страни в комбинацията.

            Влезе отново в ролята на турист. „Улицата на диамантите” всъщност се оказа не много дълга пресечка в центъра на града. Тук бе съсредоточена търговията с безценните кристали, пристигащи от цял свят.  Сериозните търговски фирми, занимаващи се с тази дейност повече от век, осигуряваха обороти, равняващи се на бюджета на някой малка държава!

            Мартин се сдоби пак с бутилка „Перие” и продължи разходката си из центъра на Анверс. Сигурен беше, че всичко е проследено и документирано. Не си правеше илюзии – какъвто и да беше финала за него, трябваше да извърви пътя до край!

            Два дни след пристигането му съобщиха, че го чакат хора от агенцията по настаняването. С тях пристигна и сменника му.

            Не можеше да остане сам и за минута. Разбираше, че вече има малко самостоятелни ходове. Придружителите му се натрапваха непрекъснато. Той се изкуши да приключи с тях още тук в Белгия, но прецени, че срещата с Боавур е по-важна от всичко друго. Можеше да предприеме своите действия и да изчезне, но трябваше да е сигурен, че Георги и Хелге са невредими.

           

ГЛАВА ХІ

            Преди заминаването провери тоалетния си несесер. Под  тривиалното му съдържание се намираше разглобения специален 45 калибров „Глог”, произведен от най-модерния композитен материал – въглеродни нишки. Нямаше нито една метална част. Патроните в трите пълнителя също бяха специални. На практика беше невидим за скениращите устройства по аерогарите. Заради късия полет, всичко щеше да е чекирано за багаж, така, че нямаше да внася почти нищо, като лични вещи в пътническия салон.

            Още от Анверс не беше се бръснал и сега няколко дневната, леко прошарена брада обрамчваше лицето му. По време на полета, тези двама „придружители”, бъбрейки непрекъснато на италиански помежду си, намираха поводи да са неотлъчно до него.

            Мартин не ги затрудняваше – любезно поддържаше разговора. След кацането в Копенхаген, вече получил багажа си, настоя да ползва добре обзаведените бани и тоалетни на терминала за пристигащи. Спокойно извади несесера от сака си, взе кърпа и чиста фланелена риза. Безгрижно обясни, че е абсурдно да се срещне с Мосю, без да е в подходящ, спретнат вид.

            Сянката му, доста нервно се оглеждаше. Мястото беше пълно с хора – обичайната суетня във фоайето на голяма аерогара.

            Използва кабина – постави специалния си кевларен кобур на глезена, зареди пълнители започна тоалета си. След минути, със свежо, обръснато лице, беше готов.

            Посрещна го стюарда – на близо облегнат на парапета, Франсоа му помаха с ръка. Погледнато отстрани, вероятно правеше впечатление на добре посрещнат гост. Придружиха го до кабината, само оставиха багажа и продължиха към кабинета на Шефа. „Предстоял много интересен разговор!” – зад лисичото лице на Франсоа прозираше злорадство.

            Двамата „италианци”, изчезнаха, горилите на Боавур бяха около него. Мартин вървеше към развръзката на тази сага, в която по волята на обстоятелствата, заемаше място на първия ред.

            Влизайки в приемния салон, първото което видя, беше руменото лице на Ла Фош. Кимна му сдържано, нямаше никакви официалности. Франсоа, зад него, затвори и заключи вратата. Не говореха нищо. Междинните крила на личната приемна се отвориха – въоръжения с раменен кобур бодигард на Мосю се поклони леко и направи път. Влезе Фредерик, отново с бастуна си, зад него двама от охраната водеха Жаклин, като я придържаха под мишниците. Изглеждаше ужасно – бледа, с дълбоки сенки под очите, едвам пристъпваше.

            Явно беше упоена – направи опит да я докосне, но Франсоа го избута грубо.

-          Е, господин Мартин, вече сме заедно и можем да поговорим спокойно,

насаме! Подигравката беше очевидна, в салона имаше доста хора, заедно с тримата охранители, представляваха странна група.

            Сложиха Жаклин да седне в един фотьойл.

-          Виждате ли господине, докъде стигна моята племенница? Тя направи много

грешки, сега чуйте някои от тях – гласът и записан в къщата, по време на срещите им.

-          Тя ви каза доста неща, нали така?Сега обаче, ние искаме да разберем, с кого

сте ги споделили, от своя страна? Това действително много ни интересува. Скоро ще отплаваме, така че до тогава се налага да бъдете доста изчерпателен. Не ви каня да седнете – ще седя аз, без да ме бавите- започвайте!

            Мартин се огледа, с небрежен жест оправи ризата си, като незабелязано натисна едно от предните копчета. Това беше „паник” бутона, задействащ ударната група по задържането. През цялото време, от качването му на борда, миниатюрно устройство, монтирано в катарамата на колана му, записваше и заснемаше всичко.

            Слушаше гласа на Жаклин, която споделяше, как е бил вербуван агента в София, начините им за връзка и всичко останало.

            Бяха направили сборен монтаж на разговорите им, но основния акцент се падаше на Жак!

            Чу само дълбокото „изгрухтяване” от запуска на главните двигатели.

-          Вече потегляме за открито море, така че времето ни притиска. Казвайте за

кого работите, чийф инженер? Аз ви се доверих, направих ви богат човек и какво получих в замяна? Черна неблагодарност, ето какво! Но изглежда, на моята възраст, се налага да се примирявам с разочарованията от предателствата на най-близките ми хора!

            Под увеличаващите се вибрации той разбираше, че започва отделянето от пристана. Дали ще успеят, вече се чуваха сирените.

            Направи крачка към Боавур – беше встрани от Франсоа. Всичко ставаше сякаш на забавен кадър от филм.

-          И не си мислете г-н Мартин, че няма да намерим синът и снаха ви. И те ще

платят за вашето предателство.

-          Грешите мосю Фредерик! За да предадеш, трябва да принадлежиш, а аз

никога не съм бил част от вас. И по въпроса за плащането – струва ми се, че вашата шайка ще трябва да плаща толкова дълго, че ще имате възможност да правите вноските си за около два живота напред!

            Сега кажете на хората си да свалят оръжията. Ето, чухте, че двигателите спряха,  прекрасната ви яхта няма да отплава за никъде!

            В очите на Боавур се появи паника – Мартин видя как той насочи пистолет към него. В този момент непомръдващата Жаклин скочи от фотьойла, чу само нейния протяжен вик – Не – е – е, който се сля с изстрела на чичо й. Плонжирайки настрани и вадейки „Глога” си, той забеляза, как хванала се за гърдите, Жаклин падаше.

            Претъркулвайки се по дебелия персийски килим, стреля в Боавур – мощния заряд го отхвърли назад. В този момент усети болката в лявото си рамо, извъртайки се, пусна откос по Франсоа, който го беше улучил. През острата миризма на кордит и грохота на изстрелите, чу писъка на корсиканеца – ръката му беше откъсната!

            Стреляше още и още, докато виждаше как вратите на кабината падат и през кълбата дим нахлуваха тъмните силуети на командосите.

            Милостивият мрак се спусна над него и звуците заглъхнаха ...

ЕПИЛОГ

            От повдигнатото нагоре болнично легло, Мартин наблюдаваше танца на снежинките отвън. Гипсираните му ключици, също и двата крака, не му даваха възможност да се помести.

-          Добре, че поне движа дясната ръка, че иначе съвсем ще заприличам на

човечето от рекламата на „Мишлен”.

Вече се чувстваше по-добре, силните болки след претърпените операции, постепенно отшумяваха. Оказа се, че е бил улучен на пет места. За щастие, нито едно фатално попадение. Благодареше на Бога, че бързо откаран в болница, бяха овладели кръвоизливите.

Чудесните грижи за него в тази елитна Датска клиника, го караха да се чувства

специален. Пред стаята му имаше и денонощен полицейски пост. Датчаните бяха сурови хора и с тях шега не биваше. Прехвърляше в съзнанието си преживяното. Много от събитията му бяха разказани от Калоян, който с наблюдаващ  прокурор на няколко пъти го посети. Снемаха показанията му, за всичко случило се в организацията н Боавур. Беше се получил ефекта на доминото. Досега бяха арестувани над 300 души из цял свят, там където бяха нанесени ударите, Интерпол, заедно с националните служби подготвяше изправянето на мафиотите пред съда. Оказа се, че записващото устройство, което бяха поставили на колана му, е дало неоценими доказателства за доказване вината. Било е специално средство, разрешено за използване от федерален съдия на САЩ. Най-близките съратници и роднини – Бесон и Ла Фош, бяха „пропели”, срещу обещанието да бъдат третирани, като защитени свидетели.

            Печал изпълваше сърцето му. Нима така трябваше да завърши всичко?

            Заставайки срещу куршумите, Жаклин беше защитила любовта, с цената на собствения живот. Една смърт, една от многото в тази история, възстановяваща поне за кратко, крехкото равновесие между добро и зло!

            Направи постъпки да осинови дъщеричката й. Френските социални служби му отказаха. Сега се утешаваше, че ще може да се радва, колкото и рядко да е, на момченцето на Георг и Хелге.

            Очакваше завръщането в Пловдив. Плаването по „Големия кръг” в живот му, приключи! Той го връщаше там, в началото, когато гледайки едрите звезди, надвиснали над дъхавите поля на Тракия, неистово желаеше да опознае и разбере света! Този свят, в който дори и приказките на братя Грим и Андерсен, не обещаваха щастлив край!

           

           

           

КРАЙ