СРЕЩАТА

СРЕЩАТА

Нещо лепкаво парна страната му, всичко наоколо заемаше местата си. Масите се подреждаха отново в своите сепарета, кприкътали около себе си измамната илюзия за итимност, удавена в цигарен дим.

„ – Значи всичко вече е свършило …“ – Камен попиваше кърпата си кръвта от бузата и като дишаше на пресекулки му говореше нещо. Огледа се, две момчета от палубна команда обясняваха нещо на сержанта до тях, като ръкомахаха.

- Няма нищо, господа, успкопойте се. Малък инцидент. До преди малко спокойният и невъзмутим барман, сега без нужда триеше с кърпа една суха чаша. Дори и момичетата, които хвърляха коси и обещаващи погледи се бяха махнали.

------------------------------------------

Когато по транслацията съобщиха, че митническата контрола е привършила, Марин беше вече готов. Решиха да излязат, да се потопят в атмосферата на този град, където сякаш всичко беше изкарано като на показ – бляскавите фасади на магазините и хотелите и укротените по кеьовете лукозни яхти. От рейда Лас Палмас изглеждаше красив с разноцветните отражеия на крайбрежните булеварди в залива, проблясъцте на автомобилните светлини във витрините. Един град, който живееше сега от шумните тълпи европейски бонвивани, дошли да убият времето си далеч от мъглите и студа, предоставили на други грижата за припечелването на насъщния.

След напрегнатия ден хубаво беше да излязат, да отидат някъде далече от шума, спокойно отпуснати, затворили в себе си спомена за нещо далечно и добро, за един тих залез над притихналите созополски къщи и две ръце, които милват, сякаш мъчейки се да отсрочат раздялата. На следващия ден отвово ги очакваше океана, дългите дни на самота, заобиколени отвсякъде с вода и неде, така както е било при сътворението.

Таксито тичаше покрай палмите и накрая е успокои на площада „Санта Каталина“. Вечерният час беше придал особен колорит на всичко тук. Изнесените по тропоарите маси мамеха с гълчавата на всички познати езици.

- Как смяташ, да пускаме ли котва тук или да потърсим по-тихо място ? Камен запали цигарата си и се огледа. – Няма да бързаме, нали? Марин доре познаваше приятеля си. От дългото им общуване и

съвместна работа бяха свикнали да се ризбират с малко думи. Тръгнаха по крайбрежния булевард и замълчаха.

Очаканото писмо не беше пристигнало. Лена все по-рядко се обаждаше и Марин мислеше какво място заема вече в живота на жена си.

Отначало плановете им бяха общи, разделите, там, в крайморския град бяха по-болезени. Когато срока на разпределението му изтече и от ръководството го помолиха да остане, защото все още специалистите не достигаха, той се съгласи. Лена мислеше, че ще може да издържи, децата създаваха достатъчно грижи и бяха малки. Годините въвяха една след друга и ето, че между двамата се беше появило нещо. Външно всичко си оставаше както преди, но тя изглежда смяташе, че няма смисъл да се бори повече.

Можеше ли да и обясни какво значат корабите за него, и че това, което тя искаше беше нещо съвсем просто и земно. Една крачка, която може да те извади от равновесие. Поне Камен не мислеше за това.

Той си имаше свое мнение за нещата, свързани с тяхната професия и по-специално за брака.

- Рано или късно ще приключа с плаването. Има ли смисъл да карам жената, която обичам, да прекарва вечерите си в компания на снимката ми! – така говореше той и се смееше. Кой беше правия?....

Бяха се отдалечили доста от центъра. Навлязоха в тих квартал, със затулени от гъстата растителност дворове. На отсрещния ъгъл светеше неоновата фирма на бар.

- Давай пълен! – изкомандува Камен и след малко вече изучаваха обстановката. Отвън заведението лъжеше – не изглеждаше толкова просторно. Потърсиха маса и след малко момичето донесе поръчката.

Малкият оркестър изпълняваше „Бе саме“. Започна да му става приятно. Реши да остави всичко зад гърба си и да бъде един безгрижен посетител на нощното заведение. Още повече, от бара няколко дългокраки хубавици вече бяха маркирали тяхната маса.

- Тъжна професия, а трябва да отделят и комисионна за съдържателя. Наздраве, бейбе! – докато говореше Камен си беше налял уиски в чашата и кимна на едно от момичетата.

Винаги когато изпадаше в подобно положене, Марин чувстваше как го обзема някакво смътно съжаление. Знаеше, че не бива така, но

въпреки всичко оставяше в ръката на момичето парите и бързаше да се махне.

- Клъвна! След малко ще пристигне и сигурен съм, че няма да е самичка!

На дансинга конферансието обяви началото на атракциона.

В този момент обера въведе в саона група мъже. Оказа се, че не само те са търсили нещо по-уедиено. Всички бяха от кораба. Камен махна с ръка и те се запътиха към сепаретата.

- Абе сърце да е широко! – Бай Драгни – палубният боцман весело се засмя. – Ще се сместим! Шефе, нали нямаш нищо против?

- Нямам, разбира се! Че то където и да идеш от българина отърване няма!

Репликите летяха през масата, поръчките набъбваха и погледите на гърлите от бара все по-често се спираха върху тяхната маса. Заведението постепенно се запълваше. Обера настаняваше новодошлите. Камен го побутна с лакет и му ги показа.

В първия момент Марин не можа да повярва на очите си…

-------------------------------------------------------------

Първата им морска практика. Пълнте с надежди за бъдещето вечери на кърмата на кораба и плътния глас на Гошо, който пееше песни за морето. Марсилия – градът ги грабна със суетата на рибните си пазари, пристанището, с разконата зеленина на богатите квартали.

Когато тръгваха, Гошо не беше с тях. Три дни го търсиха. От полицията само вдигаха рамене и обещаваха да направят необходимото. Беше откраднал парите от касата на кораба – много голяма сума.

Когато от префектурата съобщиха, че е поискал убежище, Марин не искаше да повярва… Но след като капитанът се върна мрачен на кораба, всичко стана ясно.

Толкова години изминаха от тогава, а всичко оживя в съзнанието му така, сякаш се беше случило преди часове.

- Шефе, наздраве! – Марин отвърщаше машинално и не можеше да откъсне погледа си от близката маса. Беше напълнял, косата му се беше прошарила. Интересно, кои ли емигрантски бури го бяха отвеяли на този остров край Африканския бряг? Това ли беше последното му пристанище?

Погледите им се срещнаха. Онзи трепна, отвърна се за миг и отново го погледна. Най-дългата секунда в живота им.

Камен беше разбрал мълчаливия им диалог. Момичето, което сервираше се беше появило отново.

- За компанията, от господина на съседната маса.

Всички се умълчаха и се обърнаха. Онзи смутено се усмихна и вдигна чашата си.

- Предайте на господина, че нямаме честта да го познаваме!

Марин бавно изрече думите. Имаше чувството, че се е докоснал до нещо нечисто, като да излизаше от мръсна вода. Сервитьорката кимна покорно и прибра количката, отрупана с питиета.

- Защо ги върна бе, шефе?! Я виж колко бутилки бяха! – обади се едно от момчетата.

- Ти мълчи! – Камен беше побледнял и гласа му прозвуча рязко. Всички разбраха, че има нещо, което не може просто, с две думи да се обясни.

До масата им стоеше той. Държеше бутилка в ръката си и на завален български език се мъчеше да им обясни нещо.

- Върви си! За никой от присъствтвуващите тук ти не съществуващ! Ясно ли е? – думите му падаха като камъни по сипей.

Останалото стана много бързо. Почувствува ослепителен блясък пред очите си. Видя, че момчетата скочиха….

------------------------------------------------

Лодката ги отвеждаше към рейда. Килватерът й разбиваше на хиляди парчета разноцветните отражения на будния през нощта град.

На сутринта продължаваха дългия си път. Неговият последен рейс!

КРАЙ

ДОНЧО ГЕОРГИЕВ-ДОН

ТХК „СЛЪНЧЕВ БРЯГ“

ФЕВРУАРИ 1977

АТЛАНТИЧЕСКИ ОКЕАН